Текст: Деляна Янкова
Тристенна клетка – времето, скоростта, пътя. Повлечени от копнежа по покоряване на нови и нови върхове, не усещаме как тя се стеснява. Тази клетка не е физическа и привидно не може да ни ограничи. Но го прави. Времето, скоростта, пътя.
Блага Димитрова е творец, чиито произведения провокират множество размисли. Един от най-въздействащите ѝ романи е „Отклонение“ и въпреки че е написан преди повече от половин век, темите са изключително актуални и днес.
В днешната публикация ще си поговорим за двама влюбени, чието съжителство е било само 10-дневен експеримент, но тези 10 дни са оставили най-значимата следа в техните спомени. Или иначе казано – как една любов на шега излиза най-голямата истина в живота ни.
Боян – амбициозен млад мъж, който поставя пет условия за истинската любов. Общност в идеите, общ класов произход, професионална връзка, сходство в характерите, и най-маловажното, пето условие – харесване (но според младия студент може и без него).
Неда – дръзка, решителна и винаги усмихната. Тя не е съгласна, че любовта трябва да бъде поставена в калъп, както го прави Боян с условията си.
„Ако някой би ни подхвърлил само на шега, че животът не влиза в калъп, бихме го сметнали за недорасъл до научно мислене.“ – Така описва Неда идеалите на тогавашната младеж.
Противно на младежките разбирания, тя не поставя нито живота, нито любовта в калъп. Не приема условията на Боян и му доказва, че греши. Двамата млади се влюбват, въпреки че не са съвместими по нито един от петте критерия. Освен по най-маловажния – харесването. Те заживяват заедно в порутена постройка за 10 дни. Неда превръща в дом това място, на което столовете са бурета, тоалетната е леген, а пердетата – стара рокля. Двама млади, които заедно тръгват срещу света. За съжаление обаче, съдбата има други планове за тях.
Седемнадесет години по-късно случайността отново преплита техните съдби. Младите амбициозни студенти вече са постигнали мечтаната реализация и животите им изглеждат перфектни. До мига, в който Боян не излиза от своята тристенна клетка – времето, скоростта, пътя.
„Едно малко отклонение от пътя ни срещна. А дали целият ни живот не е бил едно отклонение?“
Срещата със старата любов е като апокалипсис и за двамата. Тогава за първи път те осъзнават, че щастието не се крие в успешната кариера. Авторката ретроспективно връща читателя в дните, когато влюбените са били млади и способни да пренапишат съдбата си. Паралелно с това се връща и в реалността. Реалност, в която осъзнават, че времето на онази любов вече е отминало и това ги прави безсилни.
„Ние в пълния си, истински облик съществуваме само в очите на старата си любов. Нашата младост и зрелост, нашето цялостно развитие е само там, в очите на неосъществената ни любов.“
Темата за неизживяната любов е основна в творбата. Преплетена с темите за съдбата, за смелостта, за прекалено високите амбиции, дава представа за истинската сложност на живота. Авторката описва живота като низ от събития и обрати, водещ именно към тази закъсняла среща. И ако в студентските години на героите за любовта им е било прекалено рано, то след 17 години,времето за нея отдавна е отминало. Въпросът е трябва ли да чакаме винаги подходящия момент? И всъщност съществува ли такъв? - „Времето никога не идва, то само минава“.
Поуката от историята на двамата влюбени е да бъдем малко по-смели, защото един ден може да се обърнем назад и да осъзнаем, че заради егото и амбициите си сме отказали да се борим за единственото нещо, по-голямо от човека – любовта. Доста често я омаловажаваме, търсейки стабилна кариера. Понякога дори обвиняваме любовта, че пречи на целите ни и ни разсейва. По тази тема Блага Димитрова изказва своето категорично мнение:
„Цяла напаст е тая амбиция да постигнеш свръхзадачи, да хвърлиш свръхсили, да изпълниш свръхпланове. Всичко това се заплаща с вътрешно обедняване, с изчерпване. Иде един миг, озърнеш се – ти си забравил, че си човек...“
Ето как младите омаловажават любовта си. А след време им става ясно, че са омаловажили и младостта си: “Нищо да нямаш...Младостта е повече от всичко. Но когато сме млади, не знаем това.“
Друга широко застъпена тема е тази за самотата. Самотата, която усещаш, когато си сред хора. Неда и Боян, веднъж изпитали силата на истинската любов, не могат да я намерят никъде другаде. Затова работят. Работят, за да запълнят празнотата. Но празното място може да бъде запълнено само от друг човек. „Мъж и жена – два полюса, които се съчетават, за да бъдат човек. Ами самотният? Самотният, за да се осъществи като човек, тоест да мисли и чувствува пълноценно, трябва вътрешно да се раздвои...Раздвоението е най-яркият израз на самотата и отчуждението.“
През целия си живот ние търсим смисъла и доста грубо го отъждествяваме с ползата. Поуката от романа е, че това никога не бива да се случва. Храним неутолимия си глад за смисъл с полза, защото е най-лесно. Придобиваме навика да подбираме приятелства и връзки, заради ползата от тях, въобразявайки си, че сме стигнали до възвишеното понятие Смисъл. Успехът не бива да се отъждествява със смисъла, защото всичко това е безсмислица.
„Но обременени от неотстъпния натиск на смисъла, ние сме слепи и недъгави да се раздаваме на мига. И в своята доживотна гонитба на смисъла ние обезсмисляме живота си.“
Любовта е смисълът. Любовта без уговорки. По такъв начин се обичат и двамата герои. Те са я изпуснали, въпреки шанса да я задържат и след толкова много години огънят в тях още гори.
За съжаление тази тематика не е нещо, което се появява само в литературата. Това е тъжната реалност. Понякога толкова много се стремим към грандиозни дела, че забравяме за най-важното такова – да обичаме.
Познавам творчеството на Блага Димитрова и винаги съм се чудела как е възможно да бъде толкова въздействащо. Отговора открих именно в романа „Отклонение“. В един от епизодите Неда преви вметка за шега между нея и Боян. Тя гласи: “Да ми пречиш? Ти можеш само да ми светиш.“ По такъв начин Боян ѝ е показвал колко я обича. Когато прочетох тези редове се стъписах, защото знаех, че са ми познати. Препратката е към стихотворението на Димитрова „Ехо“ .
Той нейде пише сам, наведен. Тъмнея ли ти? - питам - в спомена? И хладен полъх ме пронизва. Долавям ехо издалече с една космическа ирония: "Ти можеш само да ми светиш!"
Романът е написан през 1967 г., а „Ехо“ – 15 години по-късно. Можем да се досетим, че не всичко и в двете творби е художествена измислица. Авторката в продължение на толкова много години твори, вероятно за един и същи човек. Това прави творчеството ѝ изключително въздействащо – то е искрено и преживяно от самата нея.
Романът „Отклонение“ ни кара да се замислим за важните неща и да ги сравним с тези, които ние смятаме за важни. Хора сме и ни е позволено да се проваляме, но най-страшно е, ако се провалим в обичта. Грешката, която Неда и Боян допускат, е показателна, че дори да обичаш, това няма значение, ако не се бориш за обичта си. Учи ни, че няма правилно време, има само действие, защото времето лети и не чака никого. И че един ден, когато обърнем поглед назад, трябва да сме горди от начина, по който сме живели.
Бъдете смели. Ценете себе си и истинските хора в живота си. Обичайте!
„Хора, добри хора! Вие ме осъждате с погледи за моята любов. Вместо аз да ви осъждам за вашата нелюбов или полулюбов...Не съжалявам за рисковете, които поех...Първа посрещам слънцето тук горе и ви го пращам с опарени шепи!“
- Блага Димитрова
Творчество, което те разтърсва из основи, и най-важното – кара те да израснеш, да мислиш и чувстваш. Това е творчеството на Блага Димитрова. И ви гарантирам, че разгръщайки, който и да е неин роман, ще се промените към много по-добро!
Comentarios