Текст: Ася Стефанова и Катрин Димитрова
Снимки: Валерия Христова
Ива Андонова – директор на езиков център „Форс”, споделя днес с нас откъде черпи своята мотивация, какво означава тази, на пръв поглед, доста простичка дума и ни запознава с аспекти от работата си като главно действащо лице в езиковото училище. Тя описва себе си с изречението „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се сбъдне” и е човек, който в повечето случаи мечтае за невъзможното, което просто отнема малко повече време. Сравнява „Форс” с Междузвездни войни, защото в него има от всичко по много – джедаи, чудовища, летящи кораби, всичко, което е извънземно и непостижимо, за което ти трябва сила, за да се справиш с живота - битки, магия, надежда, семейство.
А: Как успявате през всичките тези години да мотивирате младите хора заедно с екипа на „Форс”?
И: Ние просто се събрахме. Колкото ние като екип успяваме да мотивираме децата, толкова и те успяват да ни върнат същото. Емоцията, отношението, енергията, която ние им даваме, се връща многократно умножена и това поддържа баланса, защото ако потокът е само в едната посока, човек много бързо ще се почувства изтощен. Тази енергия е притегателна сила за много други хора, които не са се докосвали до подобно нещо.
„Форс” не е просто английски. Децата, които идват при нас, не казват „Аз отивам на Английски”, те казват „Аз отивам на „Форс”, защото за мен децата усещат тази чиста енергия. С течение на годините от нищото създадохме нещо, което е много голямо, много хубаво и в него участват много хора, а го създадохме именно, защото имаше мечти. Всъщност „Форс” е мястото, където се създават такива. Раждат се заедно с децата. Първо, идват съвсем малки. Тогава им държиш ръчичките още да изписват буквите и изведнъж те седят пред теб и те интервюират (смее се). Какво по – мотивиращо от това?
Аз винаги съм вярвала, че без значение колко крачки си направил или какви обувки носиш, всичко, което има значение в нашия живот, е следата, която оставяме след себе си.
Нашата професия е една от тези, която изгражда всички останали. Искаш, не искаш, ако дадеш сърцето си, следите , които оставяш, са за цял живот. Човек запомня хората, които по някакъв начин са се грижели за теб, които по някакъв начин са ти дали сърцето си.
К: Какво определяте като мотивация и откъде произхожда тя?
И: Да си призная честно, не съм мислила точно какво определям като мотивация. Може би, ако тръгнем от моя живот, за мен тя винаги е била следващите пет – следващите пет изречения, следващите пет крачки, минути; следващите пет, чрез които човек се доказва и състезава, опитва се да подобри себе си. Това е единствената борба в живота. За мен мотивацията са следващите пет, след като си стигнал предела на силите си. Всичко е психика. Ти си казваш „Не мога, нямам сили”, а в същото време един глас вътрешно ти казва „Не, не си направил всичко, което си могъл. Ти можеш да направиш всичко, което поискаш.” Въпросът е обаче дали ще успееш да се справиш със следващите пет след ръба, след който вярваш, че не можеш да продължиш. Точно там ти откриваш необятните способности и възможности, които има един човек. Силата да направиш следващите пет, след като смяташ, че не можеш да продължиш нито крачка повече. За мен най-вече това е любовта. Ключът към това да се сбъднат мечтите ти за мен винаги е бил в следващите пет.
А: Откъде черпите своята мотивация?
И: Моята мотивация са слънчевите хора, слънчевите отношения, онази глътка свежест, която ти дават хората, които обичат и които имат големи сърца. Когато бях доста по-млада, си мислех, че не харесвам особено много деца и че ме натоварват, и че са много изискващи емоционално. С течение на времето открих, че всъщност те са именно онази глътка свежест, която те държи жив, държи те млад. Те са точно онези малки човечета, които по най-чистия начин те учат да обичаш. Моята мотивация идва от там - от най-чистата любов. Децата винаги ти отвръщат с такава. Може би те са онова в моя живот, за което бих направила всичко и за което нито едно от следващите пет не би ми натежало, за което всяко едно от следващите пет си заслужава.
К: Според вас кое идва първо: мотивацията с действието или действието с мотивацията? Като въпроса с кокошката и яйцето (смеят се).
И: Едното без другото не може. Пак се връщаме на следващите пет. Ако не ги направиш, ако липсва действие, мотивацията изчезва, защото ти си се предал. А човек, който се е предал, няма как да бъде мотивиран. Когато имаш достатъчно смелост да направиш следващите пет, достатъчно смелост за действие, тогава мотивацията се възражда с пълна сила. Дори когато смяташ, че си я изчерпал, когато предприемеш действие, тя отново те завладява по простата причина, че откриваш необятни възможности. Там, където си смятал, че е краят, откриваш начало.
Човек може да се мотивира от действията си. Ако загубиш мотивация, надежда, вяра, но продължиш да действаш, рано или късно мотивацията се завръща.
Тя е силата ти за живот, надеждата, че нещата ще се оправят, вярата ти, че ще постигнеш целта си. Всичко това обаче е невъзможно, ако не правиш стъпките към него. А имаш ли сила да ги направиш, дори да няма път, ще се появи. Не можеш да откриеш в себе си енергия за следващата стъпка, ако нямаш мотивация. Тя те подтиква към действие. Може би даже то е по-голямата сила от мотивацията. Дори когато за кратко я загубиш, действието може да ти я върне обратно. Просто не трябва да спираш. Когато спреш да действаш, тогава е по-лесно да се откажеш. Когато обаче преследваш целта си, ти си победител.
А: Защо е важно човек да е мотивиран?
И: За мен винаги е било важно човек да има мечти. Те са онова, което поражда мотивацията и истинските желания, а всъщност истинските желания са нашите мечти.
„Когато спреш да действаш, тогава е по-лесно да се откажеш. Когато обаче преследваш целта си, ти си победител.“
Сбъдвайки една, винаги се появява следваща, която да преследваш. Това те държи жив, защото човек е жив докато мечтае, докато се води от някаква цел или желание. За мен е важно човек наистина да не губи връзка с мечтите си, с вътрешния си глас като интуиция, която ти казва „Хей, виж какво хубаво нещо ще ти покажа, искаш ли да го направим?”. И може би, за да се случват нещата, ти трябва мотивация, обаче преди нея има нещо друго – трябва да го пожелаеш.
К: Мотивацията или истинското желание движат хората към това те да постигат мечтите си?
И: Аз по принцип смятам, че човек никога не трябва да се отказва от това, което му говори сърцето. Разумът ти казва „Нямаш пари, остани си вкъщи или не прави това, което искаш”, но сърцето ти казва „По дяволите всичко останало, аз искам да бъда там”. Въпросът е да вярваш, че нещата може да се случват.
А: Имало ли е момент в живота ви, в който сте се чувствали демотивирана и ако да, как успяхте да го преодолеете и да продължите напред?
И: Човек има и силни, и слаби дни. Всеки си е казвал „Това не е моят ден” или „По – бързо да свърши този ден”. Ежедневно също ти се случва нещо, което по някакъв начин те демотивира: дали ще е човек, който ще те разочарова, дали ще е нещо, което не си успял да постигнеш… Основно, сила да продължа напред на мен ми дава вярата, че всяко зло е за добро. С течение на времето се научих да приемам нещата по следния начин – каквото и да се случва, Вселената има свой план и той винаги е за добро. Ако ти отнеме нещо материално, то нещо духовно ще дойде на негово място. Ако срещаш изпитания, то може би е, за да прекрачиш следващото ниво, където те очакват много повече слънчеви моменти, отколкото си имал на предишното, защото си преодолял някаква трудност вътрешно в себе си.
Всеки един тежък момент е въпрос на гледна точка. Можеш да го погледнеш с очите на: „Това е краят, абсолютен провал”, а можеш и да погледнеш с очите на: „Готов съм. Щом ми се дава поредното предизвикателство, значи аз имам достатъчно сила, за да се справя”. Аз не вярвам, че човек има ограничени възможности. Точно в момента, в който смяташ, че това е пределът на силите ти, точно там е границата на предизвикателството. Когато направиш следващите пет, тогава вече се загубваш и не знаеш къде ти е лимитът. The sky is the limit (смее се).
К: С какви действия или примери успявате да вдъхновявате хората около вас?
И: Не знам дали успявам да ги вдъхновявам. Може би, за да мотивираш хората са нужни няколко неща, като първите и основните са да предвидиш мечтите им, по някакъв начин да усетиш какво ще е важно за тях в последствие и да си достатъчно смел да говориш с тях за това какво е нужно да направят те в момента, за да може целите им да са много близко, защото в повечето случаи, когато става въпрос за деца и млади хора, проблемът е в усилието. Не всички биха дали всичко от себе си, за да постигнат целта си, а в последствие биха се радвали много, ако я постигнат. Така че моите усилия най-вече са насочени там: да ги мотивирам да положат усилията в момент, в който им се струва, че това е непосилно за тях.
К: Как ни помага вътрешното ни „аз” да вземем решение в момент на трудност?
И: Това е едно много тъничко гласче, което човек от началото не се научава да чува или поне то е там, то ти говори, но ти не го чуваш. Казваш си: „Ами аз…, все пак…ще дам още шансове…ще опитам още малко…може би не е така.” Човек се заблуждава по всякакви причини, опитва сам себе си да убеждава в някакви неща, а вътре в теб едно малко гласче ти говори, че щом го чувстваш, е така.
А как да се научиш да го чуваш? Ако след решението в теб остава приятно чувство, значи си се освободил и си направил нещо правилно. Основното ми правило от доста време насам е, че ако се колебаеш как да постъпиш, то постъпи човешки. Бъди добър към хората.
А: Последният ни въпрос е – как човек може да открие истинското си „аз” и как да стигнем до увереността в себе си? Тук включва ли се мотивация?
И: Откриеш ли истинското си „аз”, ставаш уверен, защото преставаш да си зависим от това, което ще кажат другите. Според мен цялото ни пребиваване на тази Земя е в търсене: първо, на истинското ни „аз” и второ, когато го намерим, нашата задача е да го направим по-добро, да го вдигнем на следващото ниво. Да станем по-добри, да израснем по някакъв начин.
А това какво да правим с него като го открием, може би се крие точно в любовта. За мен ключът е в това да обичаш. Може да прозвучи странно, но за да обичаш другите, първо трябва да обичаш себе си. А да обичаш, значи да приемаш себе си и хората такива каквито са, без забележки, без упреци и без желание да ги променяш.
Да го кажеш обаче е лесно, а да го направиш много трудно. Да откриеш себе си означава не само да обичаш себе си, а и да си прощаваш. Не във всеки момент ще постъпваш правилно, но това е просто момент. В следващия ти ще си добре и хората ще са добре с теб.
И последното, което искам да кажа е, че всичко се променя. В един момент ситуацията и хората ти изглеждат такива, но в следващия са различни. Затова, когато се колебаете как да постъпите, постъпете човешки и не хлопвайте нито една врата, защото животът е много странно нещо. Хората са различни, защото са хора.
Няма човек, който да е само лош или само добър. Във всички нас има ин и ян. Ние няма да сме завършени, ако нямаме и двете.
Прощавайте бързо, усмихвайте се много, обичайте себе си и се радвайте на всичко слънчево и красиво, което ви се случва, а за всичко онова, което ви натоварва, просто си кажете „Ще мине”, преспете върху него и ще видите, че на следващата сутрин не всичко е толкова черно, колкото изглежда.
Comments