Текст: Ния Балчева
“Anxiety is the dizziness of freedom.”
Изборите - те поробват съзнанията ни и превземат сърцата ни. Дните ни се въртят около тях, понеже сами по себе си, решенията са сила, подобна на гравитацията. Те сглобяват голямата картинка на живота ни и ни позволяват да видим цялост сред отделните парченца.
Съвременният свят обаче е повече от това. Той не е цял – напротив, пукнатините в него се разпростират дълбоко из основите на човечеството. Хората сме хаотични и всестранни, а реалността ни отразява именно тази разединеност помежду ни.
Животът е пътека с хиляди разклонения. Едни вървят напред – твърде често, без да имат време да погледнат назад. Други, разбира се, правят точно обратното. Те прекарват дните си в скитане сред пътища, познати им до болка, докато сезоните около тях се сменят отново и отново. И в двата случая едно нещо е ясно. Хората вечно се надпреварваме със собственото ни, мимолетно съществуване.
Времето има стойност, защото е продукт с ограничена наличност – това ни казва светът. Реалността ни крещи, че нямаме привилегията да пилеем този ресурс – не и когато целите ни в живота са така високи. Затова решенията трябва да се вземат бързо и практично. В противен случай трудно бихме могли да бъдем продуктивни и успешни, нали така?
Нормално е човек да мечтае за по-добър свят за себе си. Живот, в който ежедневните грижи са заменени от изкусителни удобства. Безспорно това е привлекателна възможност, която мнозина преследват.
"Трудно е да се откъснем
от страховете си, когато се
опитваме да надзърнем в бъдещето,
за да решим
какво да бъде настоящето."
Ала хората не сме просто съвкупност от постижения. Ние сме усмивките, които отправяме на любимите си хора. Ние сме светлините, греещи неотменно в нощта. Ние сме изкуството, което практично държим затворено в музеи и галерии, сякаш се боим, че идеите в него ще се сблъскат с истинския свят. Ние сме същества, лишени от логика и власт, които въпреки всичко продължават да са част от света. Ние чисто и просто сме и имаме нужда от време, за да открием какво значи това за нас като индивиди.
Часовникът обаче тиктака, а ние не можем да върнем стрелките назад. Затова препускаме в свят, който не познаваме, защото очите ни са завързани. Така се ражда един от най-големите страхове на съвременния човек. Той започва да нашепва отровните си представи за това какво трябва да представлява съществуването ни още с пукването на зората. Загнездва се в главите ни до остатъка на деня, седмицата, годината и сетне, живота.
Може би се питате как изглежда тази заплаха. Всъщност тя разполага с множество форми, които се менят непрестанно, но ефектът от тях винаги е един и същ. Тази опасност е ледено усещане, което сковава кръвта във вените ни и ни кара да чувстваме всяка следваща стъпка все по-болезнена. Всичко, което искаме, е да спрем, но не знаем как да го сторим.
За мен този страх се крие във всичко. Започва сутрин, докато тичам към автобусната спирка, без да имам и секунда да погледна към гаснещите светлини на нощта. Продължава, когато в училище звънецът ми напомня непрестанно, че времето ми е силно ограничено и нескопосано разпределено. Наблюдавам дните до следващия си изпит, състезание, завършване – те се топят, а заедно с тях се топи и относителната ми свобода. Трябва да овладея толкова много неща, да овладея себе си, но времето не се интересува от това. Напротив, то препуска, а аз съм принудена да намеря начин, по който да го настигна. Да разбера какво искам от живота и как да го постигна, докато междувременно гоня още толкова много мимолетни цели, създадени единствено за да крадат от времето ми.
Но дори всичко това да беше просто, вземането на решения граничи с невъзможното. Огледайте се и ще го осъзнаете. Възможностите около нас са хиляди. Затова е толкова немислимо трудно да изберем само един път. Светът ни кара да желаем още и още, а на нас ни е оставена тежката задача да отсеем правилния избор.
Твърде често не лавираме само измежду своите желания и нужди. Напротив, в уравнението на живота винаги се причисляват и други хора, със съвършено други копнежи. Налага се да носим тежестта на техните очаквания и мечти, докато се скитаме в необятния свят сами и се питаме дали не сме изгубили посоката си. Струва ни се, че е така е редно, понеже тези хора са ни поверили любовта и вярата си. Така ние я носим безмълвно, градим животите си на нечии чужди виждания за това какво представляват те.
Споделянето е може би най-човешката черта от всички – тя е отговор на дълбокия обществен страх от изолираност и неразбраност. Затова много хора избират да включат чуждия опит в собствените си истории. Ние не само разбираме любовта, която останалите таят в дадено поприще или традиция, но също така желаем да изживеем тази мечта и съответно, този избор, с тях. Затова мнозина избират да се занимават с професията, която роднините им са практикували, да основат семейство, подобно на предците си, да създават изкуство, с което настойниците им са израснали. Това е красив личен избор, в който прозира дълбока привързаност, но и който не се основава единствено на това. В него също така се крие и желанието на индивида да върши онова, което му носи щастие – нещо, което трябва да е основополагащо за вземането на всяко решение.
Изборите в живота не винаги са толкова достъпни, за колкото ги мислим. Съществуват невидими капани, заложени в същността ни, които сме научени да разпознаваме още от деца. Така в името на собствената ни безопасност ние бягаме от нещата, които ни правят щастливи. Всичко това, за да се предпазим от пагубните пропасти на обществото ни – собствените ни гробове, които институциите са копали в продължение на десетилетия. Социалните структури, които патриархалните норми са градили, правят откъсването от властта им болезнена битка, а оцеляването – на цената на смъртоносни рани. Някои ги преживяват, ала други не изваждат този късмет.
Понякога изборите, които правим, нямат нищо общо с това да изградим светло бъдеще, в което да бъдем по-добрата версия на себе си. Някои решения се отнасят пряко до оцеляването ни. Задаваме си въпроса дали си струва риска да бъдем щастливи за миг, бъдейки себе си и понасяйки ударите на живота след това, или да заглушим желанията си завинаги, отново обричайки се на болка.
"Хората сме един огромен парадокс,
понеже макар да сме еднакви
в толкова много отношения,
ние сме и съвършено
различни едни от други."
Статистически по-голямата част от младото население не помни времена, в които войната е била в пълната си, ужасяваща сила. Това обаче не означава, че новите поколения не се изправят срещу други опасни заплахи като промените в климата, езика на омразата, дезинформацията. В особено традиционни държави като България е трудно дори да си помислим за миг, че можем да преодолеем тези неща заедно. Понеже ние сме всичко друго, но не и обединени.
Така традициите могат да са монета с две страни. Независимо коя предпочитаме ние, трябва да помним, че другата притежава същата стойност за някой като нас, който все така продължава да обича, да се страхува и да мечтае. Хората сме един огромен парадокс, понеже макар да сме еднакви в толкова много отношения, ние сме и съвършено различни едни от други. Това е съкровената тайна на живота ни, която трябва да закриляме и разпространяваме едновременно. Нещо, което е напълно осъществимо, благодарение на тежките решения, които взимаме всеки ден.
Трудно е да се откъснем от страховете си, когато се опитваме да надзърнем в бъдещето, за да решим какво да бъде настоящето. Ужасът от реалността ни се крие навсякъде – в наличието на прекалено много опции или в липсата на такива; в доверието, което другите ни гласуват, или пък в тоталната липса на вяра; в сляпата надежда, че можем да променим света, или в отчаянието от наближаващия край.
Пътят, по който в крайна сметка избираме да вървим, може да бъде всякакъв, а до голяма степен той се определя от страховете, които таим в себе си. Но пътеките на живота са били покорявани стотици пъти. Тези опасни преходи не са нещо, пред което трябва да се изправим сами, както не са и нещо, което е безвъзвратно. Всяко действие си има противодействие, както всяко решение, което взимаме, не е окончателно. Съзнанията и сърцата ни направляват този процес зорко, уверявайки се, че изборите ни рано или късно ще ни доведат до щастието, което всички заслужаваме.
Comments