Текст: Виктория Генчева
„Това е история за много неща, но най-вече за идиоти. Ето защо още тук трябва да се отбележи, че винаги е твърде лесно да обявим други хора за идиоти, ако сме забравили, че почти винаги е идиотски трудно да бъдеш човек. Особено ако в живота ни има хора, заради които самите ние се опитваме да бъдем що-годе добри хора.“ – Фредерик Бакман
Често си задавам въпроса защо повечето от нас не обичаме да се натъжаваме. Когато прочетем книга, която ни е докоснала, чуем песен, която ни е разчувствала по свой си начин, или дори гледаме филм, който ни е провокирал така, че да покажем поне мъничко емоция, макар и под формата на сълза – първата ни реакция е „никога повече“. Забравяме, че именно това е целта на изкуството – да усмихва, разплаква, вълнува.
Никога не ме е било „страх“ да плача заради книга, филм или песен с дни, защото донякъде тъгата ми доказва, че и аз имам сърце, че и аз мога да се вълнувам за нещо освен единствено за ежедневните си грижи. Не мога да опиша колко хубаво е чувството да четеш, гледаш или слушаш нечии мисли или сбъднати мечти.
По принцип не пиша ревюта, но предполагам принципите са слепи и глухи, когато става дума за изкуство. И ето ме тук отново, за да разкажа историята на Бакман през моя поглед, който може би ще се различава от този на всеки друг. „Тревожни хора“ е книга за идиоти или поне за такива, които срещаме всеки ден сред нас, но просто не знаем. Тя е книга, която дълго ще остане в сърцето ми поради своята необичайност и съвсем откровени признания.
Сюжетното действие (което всъщност е много повече от такова) дава отговор на въпроса – „Какво толкова може да се обърка?“, когато на съвсем обикновен човек се налага да бъде обирджия на банка, която се оказва безкасова. Тогава банковият обир може да се превърне в една случайна заложническа драма с повече признания и завинаги преплетени истории, отколкото се предполага. И за да не бъдете съвсем изненадани – нека добавя, че в един апартамент за оглед винаги има място и за една голяма заешка глава – а защо е там, тя си знае.
Може би е излишно да споменавам на колко много неща ме научи тази книга, най-важното от които – никой не знае какво прави, но всъщност...не е и нужно. Толкова често заспиваме и се събуждаме, съсипани от чувството за вина – че не знаем достатъчно за себе си; за живота; за тези, които обичаме, и за тези, които не познаваме или не харесваме толкова. Е, никой не се е родил научен, но и е лесно за човек да се научи, защото не можем да си наемем учител, който да ни разясни живота или поне неговата същност и основни правила. За сметка на това винаги можем да си купим книга, да изслушаме песен, да изгледаме филм – защото изкуството е учителят на човешките взаимноотношения, на човешките „никакви“ драми и средство, чрез което да разберем повече за самите нас и преплетените ни мисли.
Всички автори, редактори, художници, режисьори, скулптори и други подобни хора, които ни подаряват такива неподозирани емоции, всъщност също представят своите мечти, копнежи и болки пред света, защото ние хората се учим взаимно, помагаме си ежедневно – дори ей така, без да разберем, че някога изобщо сме се докоснали.
Ще завърша това не толкова обичайно ревю, като отново се върна към зададения въпрос в началото – защо се страхуваме да се натъжим и да докажем, че сме хора? Може би причината е, че не обичаме да мислим прекалено надълбоко? Или пък не ни харесва да разкриваме нови празноти у себе си, които след това не знаем как да запълним, но въпреки това си мислим, че сме длъжни? Щом не можем да поправим дори себе си, това трябва да означава, че сме се провалили, нали? А може би просто истината е твърде ужасяваща и всепоглъщаща. Но каква всъщност е истината? Всеки от нас си има своята такава – някъде, където само той и никой друг не може да достигне.
Коментарі