Текст: Мария Сомлева
Качваш се в автобуса. Може би бързаш, може би – не. Вътре – всякакви хора. Стари, млади, спящи, четящи или просто замечтано гледащи през прозореца. Ти също поглеждаш през него. Ей така – не че очакваш да се случи нещо кой знае какво, освен да видиш познатите от десетки пътувания със същия автобус, гледки. И изведнъж, нещо рязко, ала нежно, хваща погледа ти, задържа го и отказва да го пусне, докато не отговориш на безгласно зададения му въпрос: “Ще дойдеш ли да ме видиш?”.
Наблизо има спирка. Автобусът спира на нея. Все още не си дал отговора си.
Онзи ден избрах да отговоря положително. Слязох. Не бързах заникъде, а и да бързах, може би пак щях да сляза. Понякога просто има такива моменти, за които е нужно да забравиш, че бързаш; да превърнеш времето просто в една условност, едно обстоятелство, детайл от ежедневието ти, който спокойно може да почака. Слязох… и не съжалих. Впрочем, това им е магията на автобусите – ако се оглеждаш наистина много в сивата палитра на всичко, което виждаш всеки ден, е напълно вероятно нещо, някакъв нов цвят, нежно да целуне погледа ти, да те притегли към себе си. Изборът дали ще му позволиш да се нанесе на платното ти и да заеме красивото си място там, разбира се, зависи от теб.
Върнах се може би 50 метра назад, за да се озова пред Полското посолство.
Признавам, може би трябваше да знам, че това е то, ала, в интерес на истината, имам чувството, че немалко приятели от провинцията знаят много повече за София, отколкото самата аз знам. Може би трябва да се засрамя, но пък всеки ден човек научава нещо ново, нали? Та, оградата на Полското посолство бе украсена с няколко цветни табла, към които се приближих. Първото гордо крещеше на минувачите: „ИЗТЪКНАТИ ПОЛЯКИНИ”. Еха, бях попаднала на нещо наистина интересно!
Няма да издавам какво видях на изложбата, макар че част от снимките на таблата можете да видите по-долу. Все пак, ако сте от София, много повече би ме зарадвало да събудя интереса ви, за да я посетите на живо. Всяко табло съдържа изключително красиво изображение, както и безкрайно интересна информация за дадената жена. Накрая на изложбата пък, има информация и за полските суфражетки. Таблата са рожба на съвместната инициатива на Посолството на република Полша, както и на Полския културен институт. Личи си усиления труд, положен от всички, защото изработката е наистина страхотна!
Би било изключително глупаво да кажа, че една жена е по-значима от другите. Затова и няма да го правя. Само ще изтъкна, че жената, чиито дела ми направиха най-добро впечатление, бе Ирена Сендлерова.
***
Не е нужно да посещавате всички изложби около вас. Но, моля, вглеждайте се. Никой от хората, които минаха покрай мен, не спря дори за момент да погледне постерите. Не го казвам, за да се хваля. Напротив – много повече би ми се искало да бях само една от многото, дошли да научат за постиженията на тези вдъхновяващи жени, да ги приютят в сърцата си и, кой знае, може би да ги използват като лекарство срещу загубата на вяра в човека.
Баба веднъж ми каза, че поляците били студени хора. Може би ѝ повярвах. Но как може човек, който спасява чужди деца да е студен и апатичен към своите събратя - хората? Или човек, присаждащ лица на онези, останали без физическите си такива?
Вглеждайте се, защото дори природата е една изложба, която можем да гледаме всеки ден, всеки час, всяка минута. Виждали ли сте, например, как облаците са оцветени в прелестно оранжево след изгрев слънце? А качвали ли сте се върху тях, когато съвсем бавничко се движат, придърпвани от вятъра? Може би той е самотен и му трябва тяхната пухкава компания. Така понякога и ние се нуждаем от компанията на нещо красиво, защото то може, дори и съвсем малко, да допринесе за осмислянето на дните ни.
Comments