Ние от WE MATTER вярваме, че творчеството ви е от значение и че гласът ви заслужава да бъде чут. Затова и за втора поредна година решихме да подкрепим една от страхотните инициативи на Общински младежки съвет - Перник, а именно литературния им конкурс. Те са организация, която се стреми да дава поле за изява в различни сфери. Литературният им конкурс е събитие, което се организира в началото на всяка година. В него могат да участват младежи от цялата страна, а темите се избират от членовете на организацията. Обикновено са две, а участниците могат да изберат дали да напишат есе, или разказ. Оценяването се провежда в няколко кръга, като се канят гости, които да съдействат. През годините това са били учители по български или писатели. В днешния пост имаме огромното удоволствие да споделим с вас текстовете на победителите от тазгодишния им конкурс, като в допълнение ще имате възможност да прочетете няколко допълнителни текста за вдъхновение. Приятно четене!
Съдържание:
Есета
Разкази
Текстове за вдъхновение
ЕСЕТА
Писмо в бутилка
Автор: Елена Ценова
Времето ми свършва. И понеже заради любовта съм тук и така, с последните два листа... Скъпи непознат читателю, дано не си сред водораслите на морското дъно. Дължа ти този трактат за любовта. Като последно махане с ръка преди залез. Ако бутилката е доплувала при теб, значи тя те е намерила като единствен и последен мой приятел. Бъди снизходителен и търпелив!
Любовта е свобода на духа
Любовта към свободата.
Сякаш романтиците окончателно споиха симбиозата между тези две концепции и след Петьофи, Ботев, Мицкевич и Байрон, е трудно да пренаредим ценностната парадигма, според която любовта е пожертвана на олтара на свободата (не че сме готови да следваме непосилния пример в кризисна откъм високи идеали епоха).
В рамките на хуманистичната психологическа школа се ражда идеята за уникалната природа на човешката личност, за нейната, в естествен смисъл, автономия и свобода на духа да гради себе си – многокомпонентен механизъм, който се състои от потребни личностни инструменти, отговорни за бъдещото му място в обществото. В синтез, то се гарантира и от способността на хората да изпитват, да съпреживяват, че дори и да страдат. Различното от любов бива стигматизирано, тъй като сама по себе си тя е крайъгълният камък в съвременното мирно човечество, което ни убеждава да се страхуваме от априорната си нарцистична природа. „Да си влюбен, означава не да обичаш сходствата, а да се влюбиш в различията." - твърди Хорхе Букай - "Без свобода, няма истинска любов.“
Свободата в любовта.
Любовта е “изкуствено” създадена, тя се уповава на симбиозата между паметта и чувството, от които, ако бъде лишен човекът, той ще изгуби точно тази призма, която чертае неговата реалност. Междучовешката любов е онова понятие, което епохите възпяват, всяка по различен начин и чрез различен обект. Примери са съответно Бог и вярата в него, човекът и индивидуалността му на пиедестал и познанието, и ценността му. По този начин човечеството винаги намира начин да обвърже любовта с понятие или абстракция и да я възвеличава, докато обратното на това поругава злото и проповядващите го отпадъци от социума. В тази епохална тенденция присъства някаква абсурдна ирония, която изразява безумния характер на нашата безспирна глобална борба. Именно любовта е фундамент в концепциите на световноизвестните религии. Тя е сюжетна линия или вдъхновение в произведенията на редица автори и има за цел да изрази човешката нагласа към търсене на сплотеност, емоционална привързаност и интимност с друго човешко същество.
Любовта е болка.
Въпреки благородния характер на влюбването, то може да бъде и равностойно на желанието за смърт. Такава концепция присъства ясно в творбата на древногръцката поетеса Сафо, а именно “Любовна болка”, където е формулиран любовен триъгълник. Лирическата героиня изпитва една от най-интензивните форми на страдание, а именно това, породено от любовта, при която липсват взаимност и ответен отклик. В най-несъвършения случай тя дори е насочена към друго човешко същество, което изважда у личността едни от най-гнилите и примитивни усещания, които човекът е способен да възпроизведе. Това са съответно завист, параноичен страх и лабилност.
Изкуството да обичаш в условията на обществен разпад, твърди Фром, „не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал“, но е един от малкото смислени отговори на въпроса за смисъла на екзистенцията. Способността да се изпитва обич може да бъде придобита или вродена и безусловна, поради различните вербални или невербални проявления на това чувство. Масово сред хората съществува схващане, че любовта е в същността си романтична и свързана с чисто емоционалната привързаност към друг обект на обожание. Но това чувство е много по-комплексно и е толкова субективно, че в него присъстват безброй много нюанси, които не принадлежат към ясно обосновани граници. Това разбиране обхваща възприятието и нагласата на личността към непрестанно търсене на въпросната интимност в рамките на романтични отношения, за които смята, че ще го освободят от неговите душевни окови. В следствие се появява стремежът към задоволяване на ирационални идеи, които често са подсъзнателни сигнали, изплували от дъното на Пенчо-Славейковото спящо езеро. Така идеята, ръководена от стремежа да се познае любовта, се стълкновява с разума, изискван от отговорността, която придружава като основно условие свободата. Съвкупността от тези понятия изгражда представа за една естествено произтичаща добродетел, която всъщност има ролята на харизматична фасада, манипулираща почти нищожната наличност на обективност у хората. Така любовта се явява един от най-големите опозиционни фактори срещу ценността за справедливост, от която произтича разбирането за пълно отсъствие на пристрастие към субектите на средата.
Затова да се дефинира любовта, е невъзможен порив, който следва да бъде овладян, преди да засегне нечие чуждо усещане за това каква всъщност е семантиката на това понятие. Този проблем е породен от факта, че да изпита обич и привързаност към някого, е вроден инстинкт у човека, но да обясни това усещане, е сложна за разшифроване алхимична формула, чието съдържание малцина владеят. Често това са необикновени личности, които имат просветен дух и отхвърлят обществените окови, изразявайки оттенъците на любовта по един силно интелектуален начин, изискващ естетическо познание и критически способности.
Цената на любовта.
Разбирането за любовта в рамките на масовата култура не би могло да бъде окачествено като принадлежащо към такава висша ценност като свободата, тъй като сама по себе си масовизацията оказва затворническо влияние върху умовете и културата на човечеството. Свободата на духа е трудно постижима за непълноценния човек, който изпитва страх в лицето на познанието и предпочита да остане в комфортната конформистка зона на подчинените умове. От това следва, че любовта е абстрактно бяло платно, върху което всеки индивидуално избира какво да нарисува или напише. Някои биха изрисували цялото платно с ярки цветове и кичозни шарки, които са поза, присъща на опитите да се пресъздаде нещо стойностно и висококачествено. Но онази специална част на социума, която познава добре естетиката, би оставила платното бяло, защото любовта сама по себе си е достатъчно интензивна, за да съумее човекът, изпитвайки я, да рисува мислено, единствено базирайки се на симбиозата между съзнаваното и несъзнаваното.
Любовта в свободата.
Пътят към познанието е еквивалент на свободата, а пътят към любовта - свобода на духа, която предполага отсъствието на потребността постоянно да се засвидетелства това чувство в стремежа да се избегне универсализирането му...
Р.S. Листът свърши. Огънят гасне. Сбогом!
Мисъл преди сън
Автор: Патриция Колева
Късно е. Луната се оглежда свенливо в прозореца на стаята, а светлината ѝ огрява онази синьо-зелена орхидея, която величествено разгръща цветовете си. И както винаги – тази нощ отново се случи. Всяка вечер тези мисли превземат ума ми. Търся отговори. Лутам се в хаоса и си мисля…
Любовта е опиат за човешката душа. Онова вълшебно чувство, пред което умът остава безмълвен. Тя е силата да се изправиш пред собствените си демони и да излезеш победител от битките си. Всеки от нас поне веднъж в живота си е изпитал тази магия, след която нищо не е същото. Задавайки въпроса "Защо?" в главата си, непрестанно търсим отговори...
Истинската любов е като онова червено вино, което грижливо пазя от последната реколта на дядо. Тя е тази, която те извайва по един нестандартен начин и те прави неин пленник. Понякога ти се иска да останеш там завинаги, защото само тя е способна да прелъсти сърцето ти по най-специалния и красив начин. Способна е да те промени. Човешкото сърце е устроено така, че усети ли топлината и силата на онази дългоочакваната любов, за него граници няма. Там, където любовта оставя следата си, властва сърцето.
В днешния така объркан, сив и материализиран свят, единственото, което не могат да ни отнемат, е способността да обичаме - така истински, наивно, по детски. Не позволявай някой да прекърши крилете, с които прегръщаш. Само онези, които успяват да прегръщат със сърцата си, поне веднъж са се докосвали до чистата, красива, неподправена любов. Любовта е изкуство - тя ни вдъхновява, прави ни по-добри, по-разумни, по-истински. Кара ни да излезем от "рамката", в която целият свят е поставен. С любовта мечтаем, с нея дишаме... Тя е стихия.
Затварям очи. Вдишвам дълбоко. Онази мисъл отново нахлува без покана в ума ми.
Любовта понякога боли. Дава ни уроци, кара ни да се замислим, дори ни показва правилния път. Нужно е да се вслушаме в тишината ѝ, която с нежна мелодия разказва истории. Направим ли го, ние сме победители в собствените си битки. Вървим напред, учим се с всеки изминал ден и не позволяваме да ни отнемат това вълшебно чувство. Мисля си, че пред тази сила, наречена "любов", дори Съдбата се прекланя.
Дълго време се опитвах да обясня на самата себе си коя съм и какво искам да постигна. Дълго време бродех из тъмните улици на душата си и се опитвах да намеря правилния път, да видя светлината - да я докосна, да я последвам. Дълго време живях в заблуда, срещах хора с маски, обиквах филмови актьори – професионалисти в нереален свят. Дълго време измислях любовта; в илюзиите ми беше красива. Играех си с чувства и оставах изиграна. С всеки ход губех част от себе си, градях стени бавно, но сигурно се заключвах в тях. Сърцето ми потъна в пропаст, в бездна от лъжи. Дълго време търсех начин да се спася. Дори от самата себе си. Исках да знам коя съм и какво се опитвам да направя. Самонаранявах се. Белезите по сърцето ми напомнят докъде стигнах, за да докажа на себе си, че любов още съществува. И не, не грешах. Любов има, просто я търсих на грешното място - в дребни души, нямащи място за истинското в живота си. Изоставен свят, пълен с липсващи парчета - всеки реди своя пъзел... А моят, той е някъде там - в залезите, където оставих сърцето си, в душата, която се опитах да спася... Чака ме да преборя страховете си, да се изправя лице в лице с демоните си и парче по парче да наредя картината на живота си, за да намеря правилния път към себе си и към онази, специалната любов! Само тя лекува душите, извисява сърцата, променя съдби. Тя е като онова скъпо отлежало вино, което се разлива по вените ти.
Всяка вечер преди да заспя в мислите си рисувам любовта и може би това никога няма да ми омръзне. Човешкият ум понякога я превръща в една красива химера, но сърцето - сърцето усеща кога тази "красива химера" е истина! И започва да бие отново…
Пред любовта всички сме безмълвни, освен сърцата ни. Тогава сърцата са буря от емоции и чувства. Изпитаме ли ги, разбираме, че сме истински живи, че има смисъл съществуването ни, че сме способни да променим този така объркан свят. Способни сме да му вдъхнем живот – с любовта, която носим.
Късно е. Нощта опитва да прокрадне тъмнината си, но светлината е господарка на сърцето ми. Днес, утре и завинаги. Така животът има смисъл!
РАЗКАЗИ
Писмо в бутилка
Автор: Славея Семова
„Здравей, страннико!
Това е първият ми опит за писмо. Никога преди не съм писала нещо подобно – ето ти един факт за мен. Предоставям ти малко информация за себе си, в случай че така и не се срещнем…“
Всичко в мислите на Андрес се случваше по залез слънце. Родителите му се бяха запознали тогава. Рибарите се задаваха от далечния край на морето със сламените си шапки и мокри ризи, и се насочваха към брега, някой път доволни, друг път натъжени от улова си. Децата се гонеха, замерваха се с пясък, плуваха и се радваха на пастелно-оранжевата светлина, която минаваше по телата им като парче ефирен тюл, придавайки им шоколадов загар. Пазарът за морски стоки се насищаше с гладни и жадни работници и търговци, чиито гласове бяха колкото силни, толкова и весели. Музиката звучеше по-силно, извивките и спецификата на инструментите провокираха неистово желание за танц, за смях, за веселба и свобода, призоваваха дълбоко скрити мисли за красотата на живота – истинска и непорочна. Капанчетата бързо се пълнеха с клиенти, които искаха да отпочинат и да се насладят на морето, без да го обвързват с тежка работа. Крайбрежните колиби приветстваха обитателите си като родни майки – със светлина, спокойствие и обещание за нов ден и ново начало.
Залезът на слънцето влизаше в специална връзка с морето. Сякаш много отдавна, преди векове, двете природни явления бяха сключили сделка, която включваше гостоприемство, тайни и любов. Залезът топлеше морето, сресваше вълните, придаваше ефирен цвят на водата, осветяваше гладките гърбове на рибите, които подскачаха и потъваха, придаваше блясък на най-горния слой и така морето приличаше на скъпоценно камъче, проблясващо може би измежду други съкровища на стара, пожълтяла карта. А морето завиваше залеза със синьото си одеяло, за да му осигури приятни и безметежни сънища. Разказваше му приказки – стари, колкото първата морска вълна. Невероятни истории за приключения и смелост, за пирати с дълги бради и остри куки, за изгубени сандъци и пленени русалки, за плячкосване, бутилки с ром и борба за кораби, за развети знамена и загинали воини, за прошепнати желания и мечти, подслонени при красивите перли – кралиците на морското дъно.
Андрес бе този необикновен жител, с когото разполагаше всяко градче в близост до морето. Възгледите му бяха различни, искрено се любуваше на слънцето във всяка негова фаза – изгряваща, междинна или залязваща. Радваше се на топлината, която излъчваше и предаваше в душите на хората. Защото в градчето, в което живееше Андрес, слънцето рядко си отиваше за повече от една нощ. И от небето, и от вътрешния небосвод на жителите. Момчето навлизаше в морето с лодката си, но не за да работи, а за да се наслади на спокойствието, което се съдържаше в морските изпарения и попиваше в кожата му. Спокойствие, което другите сравняваха с опасно, а Андрес – с божествено. Кръстосваше пазарните улички с чехлите и ризата си в цвят слонова кост. Така усещаше вятъра всеки път, щом се появеше, а хрумнеше ли му да се разходи по брега, сваляше чехлите и обикаляше бос. Някаква романтика обземаше съществото му, когато ходеше по плажа през топлите вечери. Стъпваше леко на крайбрежната ивица, където морето се срещаше с пясъка в страстна целувка и после се оттегляше. Момчето наблюдаваше хоризонта цяла вечност – приличаше на стар моряк, който се сбогуваше с кораба си ден след ден, оставяйки черната му сянка да потъне в пламъците на огнената залязваща ивица. Стъпките му, подредени в една линия, образуваха сякаш послание, отправено към морските обитатели, а може би и към отдавна забравените подводни богове и герои. Послание, достойно за изсичане върху древна, каменна плоча: „Ще идвам. Ще чакам. Ще помня.“
На въпроса: „Какво те привлича в този град?“, който разни типове със слънчеви очила, шнорхели и слънцезащитни кремове задаваха на Андрес, той се усмихваше, купуваше им сладолед и прочистваше гласните си струни, за да разкаже една история с действащи лица – Съдбата, една стъклена бутилка и скромно обещание, обвито в магия…
„Казвам се Лусия. Надявам се, докато четеш това писмо, да не се разочароваш от мен. Или поне от представата за мен. Имах нужда да видя мислите си на лист. Да разбера какво ме тревожи, за да мога да свържа нещата едно с друго и да си помогна сама. Мисля, че успях да се справя с това, но следващото, което трябва да направя, е да се отърва от тях. Физически.
Не те познавам и не знам адреса ти, не е изключено и да сме се срещали. Но нека не разваляме тайнството на процеса. В моя край казват, че морето лекува. Синият му цвят пречиства ума. Дълбоките му води – сърцето. Затова хората тук пишат всичко на лист хартия и чакат морската вода да отнесе проблемите им и донесе радости.
Четеш моето писмо. Въпреки че когато го подарих на морето, зърнах още бутилки, точно моето писмо е стигнало при теб. Чувствай се късметлия!“
Андрес четеше дума след дума, ред след ред. Макар и пъхнато в стъклена бутилка, запушена с тапа, писмото все пак бе придобило жълт цвят. Момчето го бе открило при поредната плажна разходка. Нещо бе привлякло вниманието му, нещо стоеше неестествено в пясъка и чакаше да бъде вдигнато и отворено. Беше най-обикновена стъклена бутилка с кафява тапа, мокро и стегнато възелче около гърлото и писмо, навито и отново пристегнато с възел, във вътрешността. Досущ като герой от романтичен филм, Андрес се огледа наоколо, сякаш търсеше притежателя или онзи, който му бе погодил смешния номер. Плажът беше пуст. Хора се виждаха само в ресторантчетата, вдигайки чаши тъмночервено вино и танцувайки под съпровода на оркестър. Андрес беше сам с невидимото присъствие на Лусия.
От този ден нататък, той не беше на себе си. Разхождаше се като призрак, със сериозно лице, вглъбен в мислите си. Как писмото се оказа при него? Трябваше ли да направи нещо? Да го върне обратно? Да го забрави? Защо морето бе довело бутилката на неговия плаж, на любимото му място? Как се бе случило това? Коя беше Лусия?
„Няма да те отчайвам. Сигурно си в шок от това, че си намерил писмо в бутилка, когато всички използват интернет. Не се тревожи. Не искам нищо специално от теб – просто седни и ме изслушай. Ако мога да се изразя по този начин…
Животът е като ветроходен кораб, не смяташ ли? Качваш се без кой знае колко очаквания. После се научаваш как да опъваш ветрилата, да спускаш и вдигаш лодките. Все малки неща. Но си щастлив. Впоследствие се стремиш към откриването на съкровища. Ограбваш други кораби, нарушаваш пиратския кодекс. В един момент се озоваваш насред всичката тази вода, без изглед за суша, за сигурност. Пускаш котва и тъпчеш на място. Чувството е ужасно. След тази случка обаче щастието ти се връща и малко островче, пълно с кокосови палми, къщи на дърветата и други хора, ти се вижда като чудесен план.“
– Лусия? – каза учудено пазачът на морския фар, когато Андрес застана пред него и го попита за момичето. – Трябва ми повече информация, момче – засмя се пълничкият мъж. – Познавам две жени с това име само в рода си. Какво остава за приятели и познати…
– Ако можете да отличите почерка им… – Андрес бе хванал опашката на надеждата и не ѝ позволяваше да се изплъзне. Подаде късчето хартия на пазача, той се вгледа внимателно, но поклати глава в отрицание.
Андрес не съзнаваше защо се бе заел със сложната задача да търси момиче, което можеше да бъде навсякъде по света. Но мислите на Лусия бяха близки до неговите. Разсъждаваха за живота еднакво меланхолично, с лица, напоени със сол, с извънвселенски, понякога утопични, понякога граничещи с абсолютната горчивина, помисли. Където и да беше, тя го разбираше. А той се надяваше на светлината от морския фар да я доведе при него и най-накрая да зърне лицето, което може би е стояло на друг такъв плаж и е пишело писмо, с копнеж за подкрепа.
„Обикновено не съм толкова черногледа, та да сравнявам живота с потънала котва, а малките щастия – с кокосови орехи. Но и в действителността се вихрят бури, водят се битки и някой улавя някого в мрежите си. Така се случи и с мен. Но да се съсредоточим върху по-важното, върху това, което беше преди мрежите. Дори и ако се налага за малко да поживеем в миналото.“
– Не, не познавам никаква Лусия и не знам къде можеш да я намериш – отвърна един от продавачите на риба. Андрес сновеше трескаво по пазарната улица. Това бяха търговци и продавачи –хора, които бяха виждали непознати за неговото око земи и които бяха разговаряли с чужденци. Все някой щеше да я запомни. Андрес беше сигурен в това. Мислите на Лусия влияеха на паметта.
– Андре, болен ли си, синко? Какво има? – попита го продавачка на плодове, която познаваше Андрес още от малко момче. Той ѝ посочи писмото – притеснен, развълнуван, треперещ и блед. – Не, съжалявам, нямам представа коя е. Нямаш ли нейна снимка? Къде намери това писмо?
Местните познаваха Андрес от дете. Бяха загрижени за него и здравето му. Затова, когато писмото се появи, започнаха да задават въпроси, на които обаче Андрес не можеше да отговори. Сам бе наясно, че си губеше времето, очаквайки от хората да му дадат повече информация за Лусия, без да притежава нейна снимка или вещ. Но продължаваше да я издирва. Писмото бе като Полярната звезда, към която неговото моряшко сърце непрестанно гледаше.
„Важно е човек да има муза. Нещо, което го вдъхновява. Нещо, което го прави щастлив и го води напред. Аз имах своята муза. И съм благодарна за това.
Твърде рядко става така, че заради някого да забележиш различните нюанси на небето. Светлосиньо, облачно бяло, морско синьо, графитено сиво, млечно лилаво, бонбонено розово и любимото ми… залезно жълто. Заради някого да пожелаеш вечност. Или, казано накратко, да се радвате на съкровището, което сте заровили и намерили заедно. Заради някого разходката по брега да ти се струва като вълнуващо преживяване. И пак заради някого да се гмурнеш в морето от слънчеви лъчи, изваждайки ключа за щастието.“
Глупавите опити на Андрес да открие момичето на същото място, на което се намираше и той, бяха прекратени. Известни му бяха правилата на Съдбата – хвърляш своя зар, другият хвърля неговия и играта се върти между средната сума от двата зара. Поради това знание, той взе стария кораб на баща си и се отправи на пътешествие. Щеше да се пребори с целия свят, да го положи над огъня и да разпознае мастилото от писмото ѝ. Щеше да я открие. Обеща си. Въоръжи се с кураж и усмивка и потегли.
„Разбираш ли, всичко се върти около щастието. Каквото и да правиш, както и да го правиш, по какъвто и начин да изглеждате и ти, и действието ти, то трябва да те води към щастието. Заобиколена съм от хора, които следват традиционния модел за щастие. Без лична намеса, мечти и ценности. Обществото ги взема и прилежно ги окачва на простора на одобрението и те висят там като чисто нови дрехи. Само че каква е ползата да оставиш живота и щастието си в ръцете на обществото, след като ти имаш само един живот, а то – хиляди. Общество ще се заформи и след смъртта ти и ще се забавлява с нечий друг живот… Така че какъв е смисълът?
Мотото на онези, които се съобразяват с общественото мнение, е: „Щастието над всичко“. Колко необмислен ход – да вземеш щастието в ръце, да го сложиш в калъп и да го поставиш на най-високия рафт от етажерката. Моето мото е: „Щастието е вода“. Няма форма, няма цвят, няма мирис или вкус. Хората са тези, които му вдъхват живот и го обвързват с различни, стойностни за тях неща.“
Андрес попадна на спокойно море и вълни, ритмично плискащи се в корпуса на кораба. Попадна на бурно море с високи вълни, които едва не го удавиха и които нанесоха щети на кораба му. Улови дребна риба и успя да я сготви в каютата, докато съзерцаваше звездното небе, а корабът се полюшваше като детска люлка. Гладува в продължение на дни и получи халюцинации, заради които за малко не загина. Разпита чужденците за Лусия, показа им писмото, което беше пожълтяло още повече и прокъсано заради водата, която го бе намокрила. Някои му дадоха подходящи описания, запознаха го с много жени, които носеха това име, съдействаха. Други го мислеха за луд и страняха от него, отказваха да му помогнат. И така Андрес – отслабнал, с рехава брада, със завита коса, държащ овехтялото писмо в джоба на увисналата си риза – вървеше към Лусия, знаейки две неща. Първо, че изглежда налудничаво. Второ, че ще я намери.
„Но, разбира се, сигурно съм единствената от тук, която излиза с подобно твърдение. Пиши ми дали и ти мислиш така. Защото съм убедена, че ще ми пишеш в отговор. Също както съм убедена, че ще се срещнем.
За всеки случай, ето ти втори факт – вярвам в Съдбата. А когато се срещнем, ти ще си на ход. За корабите, котвите, щастията и съдбите.
До скоро!“
След месеци плаване и търсене на автора на писмото, Андрес се изтощи. Налагаше се да си вземе почивка от заниманието, което го бе обсебило напълно. Беше изморен от пътуването, дните на глад, солената вода, съчувствените и намусените физиономии на чужденците, от неуспеха, от надеждата, която ту отслабваше, ту лумваше като пожар.
Веднага щом пристигна в един от градовете по маршрута и остави кораба на кея, Андрес влезе в близкото заведение, за да отдъхне и да се напие с чиста вода. Стовари се тежко върху бялата пейка и се огледа. Ресторант, досущ като този в родния му град. Бели пейки, бели маси, корабни въжета, оцветени в бяло, миди и морски звезди, окачени на стените и по таваните, сервитьори, облечени в тениски на сини и бели райета. Една от сервитьорките забеляза измъченото му състояние и дотича при него, за да вземе поръчката му.
– Само вода, моля – уморено въздъхна Андрес. – „Щастието е вода“ – допълни той и се усмихна сам на себе си, припомнил си мотото от писмото. Сервитьорката го изгледа странно, кимна с глава и се отдалечи. След малко се върна с водата и седна на бялата пейка срещу Андрес. Той вдигна очи, изненадан от вниманието към него. Сервитьорката се усмихна и две трапчинки, като две слънца, се появиха на лицето ѝ.
– Казвам се Лусия – съобщи тя. – Дължиш ми разговор…
Писмо в бутилка
Автор: Симона Александрова
Есента на 1909 – Началото на края
Вятърът навън се усилваше и караше дърветата да се огъват от напъна му. Последните покафенели и почти изсъхнали листа сякаш с тъга се отделяха от клоните, на които съвсем доскоро бяха служили като украшение. Прахът от алеята се завихряше, образувайки ниски фунии, приличащи на торнадо, докато в края на пътеката, водеща към къщата, точно до дувара, се беше настанило оранжево коте, което необезпокоявано ближеше своите лапи.
Камелия наблюдаваше всичко през прозореца на дневната, където се чувстваше като заточеница. Че кое 10-годишно момиченце би желало да прекара целия есенен следобед затворено вътре без своите приятели?! Днес обаче се налагаше да остане вкъщи, тъй като метеорологичните условия се влошаваха бързо и наближаващият пороен дъжд се усещаше все по-силно с всяка изминала минута.
Камелия не беше в настроение за игри, независимо, че всичките ѝ красиви кукли, подредени върху леглото в стаята ѝ, сякаш я чакаха нетърпеливо да ги поеме в ръцете си и да им даде живот, разигравайки фантастични сценарии. Единственото желание на малкото момиче беше да излезе навън и да поиграе с приятелите си, но за нейно огромно съжаление, бавачката Дарина се бе погрижила това да не се случи, като ангажира Камелия с четене и писане. Толкова много страници очакваха момичето, но въпреки това то упорито се взираше в обстановката навън, придало на лицето си отегчено изражение. По едно време, загледана в рижавата котка, която все още продължаваше старателно да чисти своите лапи, Камелия реши да напише писмо до бъдещото си Аз. Спонтанно хрумналата ѝ идея я зареди с ентусиазъм и тя бързо грабна няколко празни листа хартия, син на цвят молив и заумува как да започне своето обръщение.
… Десет минути по-късно Камелия вече беше преполовила листа хартия, изписвайки старателно и с дребен шрифт красиви букви, които се подреждаха в дълги изречения без препинателни знаци. 10-годишната госпожица знаеше всички правописни норми наизуст, но тъй като по природа обичаше да се бунтува срещу правилата, реши към себе си да се обърне напълно искрено, без никакви ограничения. Та така, писа, писа и докато се усети, вече бе запълнила с думи цели 4 страници със синия си молив, чийто графит имаше нужда от подостряне. Тъй като слънцето навън бе почти залязло, а вятърът бе утихнал, давайки пространство на поройния дъжд да се излее като из ведро, Камелия реши да приключи своето писмо и да го запази в тайна, непокътнато, поне за няколко години. Хрумна ѝ да го зарови някъде в двора на къщата, за да не го намери никой. За целта обаче трябваше да измисли начин да се измъкне незабелязана от бавачката Дарина и да отмъкне малката лопатка, с която лесно щеше да изрови дупка в размекнатата пръст навън. Изискваше се огромна смелост и бунтарски дух, а Камелия притежаваше и от двете в излишък.
Тихичко се промъкна покрай кухнята, където Дарина се бе захласнала в готвене, отиде до входната врата, до която се намираше закачалката за връхни дрехи. Нарами сивото си палто, пъхна писмото във вътрешния му джоб, обу ботушите си и по възможно най-бързия и тих начин излезе навън. За неин късмет бавачката явно не бе забелязала или чула нищо. Сега оставаше единствено да открие къде бяха оставени метлата и лопатката. Не се оказа трудно – явно градинарят съвсем наскоро бе почиствал верандата на къщата и беше оставил двете принадлежности точно до стълбите, водещи към края на алеята, където допреди час рижавата котка се бе излежавала. Камелия бързо грабна лопатата и затича под дъжда към задния двор на къщата, откъдето Дарина нямаше как да я види. Знаеше точно на кое място иска да зарови своето писмо – там, където майка ѝ преди да си замине, ѝ бе подарила любимия си медальон. Започна яростно да копае дупка в пръстта, а дъждът се усилваше. Сети се обаче, че не може да остави хартията просто така в земята, тъй като само за часове нямаше да има и помен от изписаните думи. Огледа се и видя, че съвсем наблизо има оставени купчина стъклени бутилки в различни цветове. Те принадлежаха на градинаря, който украсяваше дърветата наоколо с тях. Камелия реши, че няма кой да забележи отсъствието на единствената лилава бутилка с капачка. Бързо я грабна, пъхна вътре своето писмо, затвори гърлото на шишето и го зарови колкото успя по-надълбоко.
Докато тъпчеше с крачета разровената пръст, така че да не си личи, че на това място е било разкопавано, Камелия долови във въздуха странен аромат. Мирисът на сяра се усилваше с всяка изминала секунда, а в следващия момент всичко наоколо потъна в мъгла. Единственото, което момичето успя да осъзнае, преди да потъне в безкрая, бе пронизителният вик на Дарина, която крещеше името му, и гръмовния тътен, след който всичко постепенно заглъхна и изгуби цветовете си.
…
Есента на 1910 – Време за ново начало
Една година бе изминала. 12 месеца, изпълнени със скръб, самосъжаление, разкаяние. Много сълзи се бяха проляли. Много усмивки бяха загубили своята искреност, а положението не ставаше по-добро. Липсата на гръмогласната, буйна и непослушна Камелия се усещаше постоянно. Нестихващата мъка по изгубеното дете бе толкова силна, толкова коварна, че Камен не виждаше никакъв изход от ситуацията. Преди, в ролята си на вечно зает и много строг родител, той не бе осъзнавал, че всичко, което го прави щастлив, е не другаде, а в собствения му дом. Виждал бе обичта в очите на малката си дъщеря, а сега единственото, което се мяркаше пред погледа му, бе сивата безизразна стена насреща му.
След като разбра, че Камелия и Дарина вече не са сред живите, а от дома му не е останал и помен, Камен изпита такава душевна болка, че физическото му тяло не издържа на напрежението. Наложило се бе да напусне работа и да се пенсионира преждевременно, което го накара още повече да се затвори в себе си. Успя да наеме евтино жилище в съседния град, който не беше толкова засегнат от бомбардировките. Затвори се вътре и забрави за света навън. Единственото, което го караше да излиза веднъж-дваж седмично, бе подгонилият го глад. Изпаднал бе в такова депресивно състояние, че не можеше да се опомни. Забравил бе кой е, защо е жив дори. Помнеше единствено очите на дъщеря си, които никога повече нямаше за зърне. Кошмарите, които го преследваха в съня му, не го оставяха да спи и през повечето време Камен изглеждаше като болен. Не че на някого това му правеше впечатление. Всички бяха толкова заети със собственото си мъчно оцеляване, че трудно забелязваха каквото и да било друго.
Един ден нещо като че ли накара Камен да дръпне настрани вечно опънатите завеси и лъчът светлина, който се процеди в стаята, едва не го ослепи. Прокле се наум за това свое действие, но някакво странно, неописуемо желание да погледне навън не му позволи да върне тъмнината отново. Когато свикна с дневната светлина, плахо подаде глава през прозореца. Живееше на първия етаж, точно от задната страна на жилищната сграда, където се намираше малка градинка с цветя. Погледна право към нея и що да види?! – Рижава котка, ближеща старателно своите лапи. В момента, в който Камен се показа през прозореца, котката спря да се движи и се взря право в него. Само за секунди светът изчезна. Нищо не се чуваше, нищо не се усещаше. Съществуваше само този миг, в който, взрян в рижавата пухкава котка, Камен изпита желание да излезе навън. Бързо наметна палтото си и напусна тичешком пределите на своето жилище. Не беше сигурен на какво се дължеше този порив и защо му се поддаваше, но имаше вътрешно усещаше, че не е безпричинно.
Когато стигна до малката градинка зад сградата, в която живееше, мъжът съзря котката, която все така необезпокоявано продължаваше да почиства лапите и козината си с език. Той се приближи бавно. Не искаше да уплаши единственото живо същество, което бе забелязало присъствието му през последните повече от 8 месеца. Още един поглед помежду им и като че ли невидимо въже се уви около кръста на човека, а другият му край се намираше при котката. Оранжевото животно, забелязвайки присъствието на мъжа, леко повдигна глава и впери проницателен поглед в лицето му. Искаше да му покаже, че не се страхува, а е време Камен да тръгне подире му. Така и стана.
Неочаквано, без изобщо да осъзнава какво върши, само след 30 минути, Камен се озова пред стария си дом, или по-точно казано, пред порутината, която някога бе наричал дом. Останките от величествената къща отново го понесоха в дебрите на тъгата и силни емоции завладяха душата му. Разрида се като малко дете. Падна на колене от безсилие и оплакваше загубата на любимата си дъщеря с глас, докато междувременно оранжевата котка се бе свряла в краката му и го чакаше търпеливо да се успокои.
Незнайно много време мина, докато силните емоции се уталожиха и поривът да крещи от болка намаля достатъчно, че да даде възможност на Камен да обърне внимание на котарака пред себе си. Това същество сякаш усещаше всичко – сякаш, ако можеше да говори, би изрекло думи, с които да стане ясно, че разбира по-добре мъката му, отколкото който и да било друг. Смелостта на скърбящия баща вече се бе изгубила напълно. Той не можеше да прекрачи прага на стария двор и да последва котарака, както очевидно животното очакваше от него да направи. Костваше му толкова много усилия на волята само да се изправи, че започна да се чуди защо изобщо бе предприел това пътешествие. Вътрешният му дебат в момента се състоеше от точно две фрази: „Последвай котарака и разбери защо си тук сега.“ и „Защо е нужно да си причиняваш още страдание, по-добре се върни в квартирата си и забрави за станалото.“.
В крайна сметка, желанието да прекрачи прага на мястото, което някога бе обитавал, и да разбере какво точно го е довело там, се оказа по-силно и Камен последва оранжевото коте до задния двор. Само допреди година там растяха цветя, дървета и какви ли не други растения, а сега, след бомбардировките, не бе останало нищо – само сухата, студена, кафява пръст, караща сърцето да се присвива.
Постоя известно време, взрян в очите на котарака и опитващ се да си обясни какво точно правеше той самият на това място, по това време и дали случайно от самота и болка не бе полудял окончателно. Оранжевият му приятел обаче започна с лапичка да опитва да разрови пръстта на точно определено място. Това беше знак, че вероятно наистина Камен бе изгубил разсъдъка си, а тази мисъл му се видя изненадващо успокояваща. Последва примера на котката и с голи ръце заразравя твърдата почва. Изпочупи ноктите си и нарани кожата си. Капки кръв започнаха да се стичат от пръстите му. Времето минаваше и внезапно настана сумрак, но Камен не спираше да копае. Приличаше на човек, изпаднал в умопомрачение. Надеждата, че ще намери нещо важно обаче не го изостави и скоро откри спукана стъклена бутилка в лилав цвят. Първоначално реши, че старият градинар я е заровил по невнимание, докато бе засаждал поредното дърво, а и дълбочината на дупката не предполагаше друго, но в следващия момент забеляза нещо странно. Вътре имаше листове хартия, свити на руло.
С треперещи, мръсни и кървави ръце той извади писмата на починалата си дъщеря и само един бърз поглед му бе нужен, за да усети отново същата силна душевна болка, която се пренесе в цялото му тяло и го накара да се свие в конвулсии, предизвикани от силния рев, откъснал се от гърлото му.
По едно време задуха силен вятър, който накара Камен да потръпне от студ, чувстваше цялото си тяло вледенено и посиняло, но все още не беше готов да стане и да се прибере. Трябваше да прочете последните редове, изписани от дъщеря му. Докато още копаеше, оранжевият котарак се беше скрил някъде, но той така и не обърна внимание на отсъствието му. Сега отново се сети за него и в същия момент го забеляза да лежи наблизо, присвил леко очи и правещ се на заспал. Умен котарак беше, много умен и проницателен. Камен се зачуди как така досега никой не си го е прибрал вкъщи, особено предвид пухкавата му козина и миловидното изражение. Реши спонтанно самият той да стане негов стопанин, в случай че и котаракът желаеше това. Погледна го и проговори за първи път от много време насам. Отстрани сигурно изглеждаше налудничаво да си говори с котка, но за него това нямаше значение. Важното беше, че в края на краищата рижавият му приятел получи нов дом и името Фредерик.
Съвсем скоро, след краткото прекъсване за разговор с Фредерик, Камен се върна към писмото. Започна да чете, което се оказа сравнително трудно начинание, тъй като Камелия, с присъщия си детски инат, не беше сложила нито един препинателен знак, а главни и малки букви се редуваха на неравномерни интервали. Когато дочете и последния ред на четирите страници, скърбящият баща се почувства за първи път истински жив. Започна постепенно да усеща всяко свое вдишване и издишване, да забелязва потокът от мислите си, които сега бяха придобили съвсем различно темпо, а измежду тях се прокрадваше и капчица надежда, че животът може да е и хубав. Толкова мъдрост и обич се криеше в думите на малката Камелия, че Камен чак се изненада от прозорливостта на своята починала дъщеря.
Изведнъж, както беше целият изцапан с кал, рязко стана, взе писмото със себе си и тръгна в посока, противоположна на тази, от която беше дошъл. Фредерик го последва безшумно. Повървяха в сумрака около 5 минути, а тишината на безлюдния, изоставен град беше потискаща. Това обаче не притесни нито един от двамата другари. Стигнаха до старата детска площадка, или това, което бе останало от нея, застанаха точно в центъра ѝ и миг по-късно от писмото на малката Камелия останаха само куп разкъсани парченца хартия, които баща ѝ разпръсна във въздуха. В този момент излезе по-силен повей на вятъра, който ги отнесе в различни посоки.
След време Камен вече не помнеше всичко, което беше написала дъщеря му към своето бъдещо Аз. Той дори не съзнаваше защо не е запазил писмото ѝ и каква налудничава мисъл изобщо го бе отвела до намирането му. Въпреки всичко обаче беше запаметил в съзнанието си последните няколко думи, които гласяха:
искАм като пОраснА да съм Щастлива и да нЕ забраВям да ВиждАм светЛинаТа доРи когАто е ТъмНо
…
Епилог
Минаха доста години, откакто Камен бе предприел крачката да се завърне в живота. Разбира се, отнело му бе известно време, докато свикне с липсата на дъщеря си и макар мъката му да не намаляваше, вече бе успял да живее за себе си и да търси хубавите неща от живота, точно както едно време малката Камелия си бе пожелала. А пък Фредерик, присъщо за котешкия му характер, от време на време изчезваше от вкъщи за по няколко дни, но винаги се връщаше. Той стана първи приятел на Камен и накара човека да осъзнае, че в очите на едно животно можеш да откриеш много повече разбиране, подкрепа и обич, отколкото в тези на някои хора.
Когато беше вече на пределна възраст, Камен реши да напише книга, която озаглави „Дъщеря ми – моят най-голям учител“.
ТЕКСТОВЕ
ЗА ВДЪХНОВЕНИЕ
Човек вижда толкова, колкото знае!
Автор: Йоанна Стоянова
Познанията са това, което натрупваме като мозъчен капацитет през годините. Започваме да се учим на жизненоважни умения от съвсем ранна детска възраст и приключваме в деня на нашата смърт, или както една народна мъдрост гласи – "Човек се учи, докато е жив.”.
Обогатяването на набора от блага, познати на човека, и удължаването на списъка му с желания, са две правопропорционални твърдения, защото умът ни няма как да иска неща, за чието съществуване не знае.
Наскоро се замислих за същността на щастието и стигнах до извода, че тя се състои от най-голямото блаженство, до което се простират познанията на човека. Това ни казва, че колкото по-незапознат и отдалечен от реалността е човекът, толкова е по-непретенциозно щастието за него. Това е изключително логично, защото, ако се замислим, децата не разполагат с толкова богата гама от блага и се радват неудържимо на съвсем прости неща от ежедневието, като купичка с плодове или зеленчуци, книжка с приказки или малка играчка. Възрастните обаче, са пълната противоположност. Тяхната гама от блага е толкова богата, че те са склонни да харчат огромни суми за стоки, които ще използват веднъж или два пъти и няма да оценят.
Друг изключително обикновен пример от ежедневието на почти всички ни е пазаруването. Сигурна съм, че на много от нас ни се е случвало да влезем в даден магазин „просто за да разгледаме“, без да се нуждаем от нищо конкретно, и да излезем със сметка от поне 100лв. и куп дрънкулки, които вероятно ще захвърлим вкъщи и ще забравим за тях. Това също се дължи на факта, че когато не знаем за съществуването на даден продукт, ние успяваме да се справим с проблема си по друг начин, а в момента, в който разберем за предмета, който ще го реши, изпитваме силна нужда да го притежаваме, като че ли досега не сме могли да се справим без него.
Всички тези примери са напълно нормални и се случват на голяма маса от обществото, доказвайки факта, че човек вижда толкова, колкото знае. Това е, което ни прави хора.
Страната на безнадеждните тайни
Автор: Иван Чорлев
Те се срещаха почти всяка сутрин на гарата. Разиел прекарваше десетина минути преди да хване влака – сам, в уединението на собствените си мисли. Обикновено хорското присъствие го дразнеше, когато размишлява, но по някакъв странен начин усещаше тази жена и не се местеше настрани.
Тя стоеше там, без да казва нито дума. Не намираха необходимост да провеждат разговор, наслаждавайки се на зимните слънчеви лъчи, докато влакът пристигнеше, а после всеки по своя път.
Дните се превръщаха в дълги скучни седмици.
Бяха минали няколко минути и Разиел за първи път чу нещо различно от студено мълчание. Погледна загрижено настрани и видя, че ръката ѝ е върху гърдите ѝ, докато кашля.
– Добре ли си? – попита Разиел.
Тя се усмихна, вдигайки все още незапалената си цигара към устата:
– Просто лош навик.
Мъжът я гледаше, докато щракаше със запалката. Дръпна и издиша встрани от него, а димът си проправи път към лицето му. Разиел усети неприятната миризма на тютюнев дим и задържа очите си приковани към лицето ѝ.
– Мирише отвратително!
Тя поклати мистериозно глава и каза:
– Така е, но пушенето ме убива по-бавно, от това което правех преди.
– А какво правеше преди? – попита любопитно мъжът.
Тя стисна цигарата в устните си и филтърът придоби цвета на червилото ѝ – наситено червено. Запретна ръкавите на черното кожено яке, с което бе облечена, за да върже разпръсната си кафява коса, разкривайки белезите по нежните женствени ръце.
Мъжът остана без думи от гледката. Въпреки своята болест, все още не бе прибягвал към опити за самоубийство. Изненадата от случката бе прекъсната от идващия влак.
Двамата се качиха и, загубени измежду празните физиономии на човешките същества, започнаха деня си.
***
Кейти, тъкмо завършила психиатрия. Млада – на 24 години и амбицирана, бе закупила малко таванско помещение, което превръщаше в мечтания кабинет. Майсторите привършваха досадната ремонтна дейност – сваляне на тапети, шпакловане, боядисване, изхвърляне на стари мебели, сглобяването на нови.
За цвят на стените бе избрала бордо, а таванът остави бял, за да акцентира върху стария полилей, който висеше точно по средата. Сложи няколко картини, които закупи от възрастната жена до пазара с плодове и зеленчуци. Разпъна акрилния персийски килим и нагласи двустранното бюро от масивно махагоново дърво с орехово покритие върху него. Премести големия кожен стол от срещуположния ъгъл и занарежда книгите си на импровизираната библиотека, която бяха сглобили работниците, преди да си тръгнат. Като последна и най-важна щриха към интериора на нейното работно място, бе черният диван, чиито меки възглавници щяха да попиват историите на пациентите.
– Само психар може да разбере друг такъв – мислеше си тя, докато прибираше няколко визитки в чантата си.
Спомените за инцидента от детството не ѝ даваха покой и понякога размишляваше върху декемврийската вечер – облечена в пижама на Зайо Байо се събуди, вцепенена от сънна парализа, гласовете в главата ѝ крещяха “Умри, малка кучко!”. Бесовете на първоначалната форма на шизофрения я насилваха в продължение на часове, докато не откраднаха не само чистота ѝ, но и желанието за живот в тийнейджърските години, когато многократно опитваше да се самоубие.
Погали белезите по китките си и изпсува:
– По дяволите, забравих снимката…
Фотографията бе важна за нея като единствен спомен от покойните ѝ родители. На нея бяха изобразени тя със семейството си и психотерапевтът, помогнал да се излекува след двугодишната терапия.
***
Девет години.
Седем месеца.
Пет дни.
Приблизително толкова време беше изминало, откакто в живота на двадесет и седем годишния Разиел се бяха появили паническо и биполярно разстройство с всичките странични ефекти. Първоначалният сблъсък с тях го беше превърнал в емоционална развалина от пепел. Като безлюден град, в който дори и кучетата отказваха да живеят. Той изостави приятелите си, за да не го сметнат за твърде странен и на своя глава те да направят това.
Едва ли щеше да го понесе след срама, който изпитваше. Вината за състоянието му бе изцяло негова, а не случайност на живота. Дългогодишната употреба на наркотици бе изпържила мозъка му в токсините на упояващите вещества, идващи след изтичащото действие на ендорфина.
Терапиите и изпитите успокоителни все пак донякъде бяха свършили работа и ежедневието на Разиел минаваше благополучно.
Въпреки това блясваше в своите моменти. Стените го капсулират. Казват му, че животът не струва, че денят не е минал добре. Сгъстяват въздуха. Тласкат го към тъмния ъгъл. Принуждават го да крещи и да сложи край.
Най-голямата му тайна – Самаел, чудовището, чийто дъх минава през него като капки кръв, по подобие на вряла вода. Той е нарцистично създание. Усмивката му се врязва болезнено, сякаш е истинско физическо докосване.
Няма много спомен как се бе случило всичко, защото е бил твърде надрусан. Опомнил се в болницата с абокат в ръката. Докторите му казали, че е бил на косъм от смъртта.
Господ му бе дал нов живот и му бе отнел разсъдъка, но поне го беше направил добър писател. В момента работи като журналист в известен вестник. Освен това подготвя за издаване и новия си роман.
Открива дарбата си случайно, в момент на истеричен пристъп, когато написва няколко кратки изречения с нож върху масата:
“Време е да ме обявят за егоист!
Няма какво да дам!
Грешните ми взеха всичко,
нищото пазя за себе си!”
***
Петъчните работни дни винаги са му се стрували твърде дълги. Затова си е изградил традиция, при добри резултати да посещава местния бар за една бира, кратък разговор или евентуално да погледа футболен мач.
Отвори вратата и влезе в задименото пространство. Дървените дъски на пода скърцаха проницателно. Заведението бе необичайно пълно. Хората играеха билярд, други покер, а трети пиеха и танцуваха в ритъма на музиката. Разиел седна на бара и си поръча голяма наливна бира.
Влезе нов посетител и погледът на мъжа се спря върху него. Този новопристигнал бе Кейти. Облечена в бяла вечерна рокля с черни точки, вместо токчета, носеше ниски обувки, вързана на опашка коса и нейното наситено червено червило, което изпъкваше на фона на греещото лице. Тялото ѝ се носеше леко като перо над водата. С грациозността на пантера, готова да атакува жертвата си. Тя имаше скромна красота, защото не осъзнаваше как обезоръжава мъжките погледи.
“Това е момичето от гарата. Не съм я виждал скоро. Не си я спомням точно така, но може и умът ми да изневерява.” – мислеше си Разиел и опитваше да запази самообладание. Кейти се беше появила отнякъде отново, както беше и изчезнала.
Момичето бе покрило китките си с копринени парчета. Играеха ролята на странни гривни. Нямаше нищо нормално в нея. Излъчването ѝ напомняше за горски пожари.
Младият мъж затропа нервно с десния си крак, когато тя се приближи. Поръча си мартини и в типичния за нея стил остави отпечатък от червило върху стъкленицата.
– Извинявай, да ти се намира огънче? – попита тя с ангелски глас.
Разиел се обърна към нея видимо притеснен от предстоящата комуникация, затропа с левия си крак и отвърна:
– Съжалявам, не пуша. – почеса се по главата и продължи, – Ти не си ли момичето, с което се засичахме на гарата? – стана по-червен от божур.
За момент Кейти се притесни да не е срещнала някой луд клиент, но успя да се сети кой е мъжът.
– Да, аз съм.
– Дълго време не съм те виждал.
– Преместих се в друг квартал. Завърших и отворих частен кабинет. Психиатър съм. Ти как я караш?
– Аз работя като журналист във вестника и подготвям за издаване новата си книга – общо взето без никаква промяна. Интересна работа имаш. Как се справяш с толкова много лични истории?
Разговорът продължи дълго и по инстинкт – в слагане на маски и прикриване на истинската същност. Вибрациите им не могат да излъжат честотата на трептене. Само по себе си нелогично усещане, чувството за “опасност” в червата на двамата, сякаш са плячка и ловец едновременно. Наборът от личностни черти, поведение и повърхностния чар разцепваха без угризения петъчната вечер. Между тях вилнееше антисоциална атмосфера със силата на ураган. Сближаваше ги предпазливо, заради нестабилната социална мрежа и липсата на топли близки връзки. Нощта премина към съботно утро.
Няколко лястовици бяха кацнали върху жиците и чуруликаха романтична песен. Градинарите започваха работа с подрязване на храсти и поливане на тревните площи. Носеше се аромат на пресни закуски от близката баничарницата. Туристите се приготвяха за поредния вълнуващ ден от ваканцията си. Децата вече тичаха към плажа, а сърдити родители викаха след тях, защото не можеха да ги догонят. Спасителите загряваха на все още мокрия пясък, проверяваха за мъртво вълнение и окачваха флагчета по спасителните вишки.
– От много дълго време не съм се забавлявала така. – промълви Кейти, в неспособност да овладее токсичната си емоция.
– Аз също, обикновено не ми се получава така. Може би трябва да повторим. Да те изпратя до вкъщи? – предложи ѝ Разиел.
– До вкъщи не, но до кабинета ми, може. Отивам там, понеже трябва да свърша някои неща. Нека минем напряко през плажа.
Кейти усещаше нещо извратено в него. Едновременно я отблъскваше и привличаше. Професионалното ѝ чувство не я бе лъгало, откакто започна да практикува професията си. Прецени, че е по-добре да вървят през по-оживено и открито място.
***
– Еее, аз съм дотук – каза му тя и му подаде визитка. – Може би скоро ще се видим отново.
Разиел прибра картончето в джоба на дънките си и помаха за довиждане.
– Предлагам ти отново в петък. На същото място по същото време?
Момичето кимна в знак на съгласие. След това се качи в кабинета, сипа си чаша вода. Отвори чекмедже на бюрото си. Взе хапче и го изпи с цялата течност.
– Тази нощ поне демоните ми нямаше как да ме посетят – измърмори тя и се запъти към дома си.
***
“Криеницата е забавна игра с приятели, създаваща приятна атмосфера и проекция на приключения.” – размишляваше Разиел, обикаляйки града с велосипед. Не беше спортна натура, но физическата активност му се отразяваше добре.
Тръпнеше в очакване за петъчната вечер, когато гласовете отекнаха в черепа му. Изгубените луди писъци на безсмъртното същество в главата му – Самаел. Усещаше, че някой го наблюдава. Неговото присъствие не мислеше да го напуска. Коленете му омекнаха. Стисна велосипедното кормило. Опита да се държи все едно не му пука. Морският бриз блъскаше брадясалото му лице със стотици километри. Сърцето му замръзна и уютната камина, светеща със светлината на милиони светулки от срещата с Кейти, се беше изпълнила с изроди с черни лица, които дъвчеха сънната му артерия за закуска. Усукваха капилярите му и режеха с тъпи остриета скалпа, за да го превърнат в бездънен гостоприемник на бъдещите си пъклени планове.
Самаел го повали, пречупвайки гръбнака му на две като дете, играещо с ледена висулка.
***
Понеделник:
Нещо тропна по прозореца на Кейти. Може би вятърът бе съборил саксиите с кактуси на улицата. Ужасена, тя грабна фенерче и възглавница и се втурна към ъгъла на стаята. Открехна леко завесата и видя, че бурята е съборила електроразпределителен стълб и токът в града бе спрял. Въпреки горещината през деня, я обливаше студена пот. Малко по-късно, когато се престраши да си легне отново, прегърна възглавницата и помоли дървениците да не хапят, защото ѝ предстоеше тежък ден.
Те се смееха и налазваха тялото ѝ като си правиха пиршество на победата. Хапеха я, разнасяха парчета плът из стаята, а тя не помръдваше. Стоеше вцепенена по гръб.
Отне ѝ няколко секунди в полусън, за да осъзнае, че има кошмар. През цепнатината на отворената врата се процеждаше лека светлина на свещи. Тя мразеше да спи на отворена врата, защото се чувстваше несигурна.
Кафявата ѝ коса се бе пропила от потта. Махна чаршафа, с който покриваше кръста и стана, за да провери какво се случва. Когато отвори вратата, видя себе си, лежаща на спалнята си в изгорялата семейна къща, когато за първи път бе парализирана в съня си.
Изкрещя като феникс, изгубил способността си да възкръсва, и се събуди. Струйка кръв течеше от носа ѝ.
***
Сряда:
– В рубриката “Златна рибка” казвам добър ден на Разиел – нашият съгражданин, който ни радва всяка сутрин с писанията си във вестника – каза радио водещият и нагласи микрофона по-близко до себе си.
– Добър ден на теб и на всички слушатели. Радвам се, че имам възможността да бъда тук днес.
– Днес поводът е много приятен. Ще поговорим за литературата, обществото и моралния упадък, но разкажи ни нещо за себе си, доближи ни до вътрешния си свят.
– Преместих се тук, за да започна нов живот. Открих таланта си преди няколко години. Стана случайно. Една сутрин, когато се събудих, просто ми се пишеше. Все едно някаква невидима сила бе хванала ръката ми.
– Какво те провокира да дойдеш тук? Бягство от нещо? Нужда за промяна? Явно сивата реалност не ти се е отразила добре.
– Не знам какво имаш предвид под “сива реалност”. Вярно е, тук нещата са идеализирани, хората са усмихнати, въздухът е чист. Не съм чул да има престъпност.
В този момент водещият го прекъсна.
– Не може просто така да лъжеш Разиел. Всички знаем твоята тайна. Ти си наркоман, лишен от чувства. Душата ти е прокълната да гори вечно в ада.
Лава заля студиото. Изгори всичко без него. Болката, която изпитваше, завърши поредната глава от книгата му с послеслов:
Когато сложих въжето на врата,
осъзнах, че вече съм мъртъв.
***
Петък:
Уличните фенери засияха в своя жълтеникав цвят. Черните стълбове държаха ключа към светлината на града. Луната осветяваше красиво морския кей. Малки вълнички се разбиваха в пясъка и му даваха възможност да се охлади. Няколко гларуса крачеха важно наоколо и търсеха храна в кошовете за боклук.
Хората се бяха пременили. Вечер всеки слагаше най-красивото, което има отгоре, за да прикрие белезите на ежедневието. Пейките срещу плажа бяха пълни с всякакви личности – влюбени, странници, весели компании, семейства. Нищо не можеше да наруши идилията на тази симбиоза между множество характери, събрани на едно място.
Разиел върза връзките на белите си маратонки. Беше избръснал загрубялата си брада. Облечен в сиви къси панталони и бяла риза на котвички, напръска врата си с парфюм. На път за уговорената среща реши да мине през кабинета на Кейти, за да я изненада. Не беше имал много връзки. Той не разбираше жените и жените не го разбираха. През последните години се беше задоволил с няколкото си случайни сексуални контакта и нищо повече. Отби се до магазина за цветя. Избягал от тежките клиширани червени рози, ѝ купи букет от слънчогледи. Тя му напомняше за тях, защото мисълта за нея го караше да се усмихва вътрешно и за миг забравяше кой е. Носеше му известно спокойствие. Качи се на последния етаж и звънна на звънеца:
– Един момент, моля – отговори женски глас. Дръжката се размърда и вратата се открехна. – Какво правиш тук? – попита едновременно стреснато и изненадано Кейти.
– Реших да те изненадам. – отвърна ѝ той и срамежливо подаде букета с цветя.
– Ъм, влез. Трябва да довърша една експертиза. Извинявай, че се налага да почакаш. После трябва да отидем до вкъщи, защото изглеждам ужасно.
– Аз не мисля така – отвърна веднага Разиел и побърза да се аргументира. – Изглеждаш напълно добре. Честно казано ми харесва обикновеният ти стил. Няма кич, просто естествена красота.
Двамата се спогледаха и лицата им придобиха цвета на непринудена руменина.
– Благодаря ти! Ти също изглеждаш добре. – Отвърна му тя и седна да довърши задачата си с безкомпромисна сериозност.
Разиел се подпря на дивана. Беше му познат. Неведнъж е лягал на подобен и е разкривал най-дълбоките океани на подсъзнанието си.
***
– Искаш ли да отидем в лунапарка? – предложи мъжът. – Мисля че ще бъде много по-приятно от задимения бар.
Площта на увеселителното съоръжение бе няколко километра. Имаше достатъчно място за разходка – чакълени алеи, осветени от гномове, газени лампи и всякакви чудати измислици, които правеха пътеките осеяни в различни светлинни форми. Централният триъгълен двор бе обграден от всичките си страни със сгради, пълни с атракции – симулирано пътуване в чужди страни, арена за животни, в които опитни дресьори показваха какво могат, бална зала, в която танцьори, пременени в дрехи от различни исторически епохи, танцуваха, аквариум с екзотични риби. Можеше да похапнеш захарен памук или да избереш сладолед според вкуса си.
– Да си вземем питие. Виж. отсреща има капанче – посочи Кейти. – Аз ще пия коктейл Текила сънрайз. Ти какво си избираш?
– Може би Лонг Айлънд – отвърна Разиел.
Алкохолът замъгли съзнанието на двойката. Задръжките започнаха да падат, а разговорите да стават по-искрени. Бълбукаше вълнение, което нагорещяваше атмосферата допълнително. Те се гледаха като сцена, разиграваща пиеса на “Тъмната триада”. От всички емоции, с които Кейти работеше, бягаше и изпитваше – тази ѝ беше най-неразбрана. Тя стоеше небрежно на стола и зелените ѝ очи анализираха ситуацията.
Изражението на Разиел не се бе променило въпреки студените тръпки, преминаващи през гърба му. Спокойствието в разговорите им му позволяваше да си поеме дъх, за да възвърне самообладанието си.
Усмивка се плъзна по устните на Кейти, защото забелязваше всички черти на съзнанието на Разиел. След това, все още изглеждащ притеснително, той тръгна към нея, но момичето го прекъсна.
– Поразява ме как все още не съм твоя, въпреки че съм само плод на твоето въображение.
Когато сълза се спусна по бузата на Кейти, гласът ѝ бе мек и тих. Сякаш вече знаеше, че ще изчезне завинаги.
– Твърде силна е вечната празнота, един от нас трябва да я понесе.
-----
Дата на смъртта – 25 март
Час на смъртта – 03:31ч.
Причина – остра интоксикация с наркотици.
Мисъл преди сън
Автор: Адриана Василева
Мисъл преди сън… и сън преди мисъл. Самозачеваме се отново и отново всяка нощ. Раждаме се сякаш за първи път всяка сутрин от утробата на съновиденията си с цвят на усмивка и с вкус на щастие. Загърбили логиката на сетивата, се сънуваме като обич или се мислим като страх – за въображението няма невъзможни форми и граници. Отцепваме се от тялото си, сливаме се с безпределността. В обятията на измисленото се чувстваме най-действителни. Доизмисляме се – затова сме хора.
Доизмислям те, това правя преди сън. Очите ти, напоени с искри, които ме гледат, превръщам в галактики. Устните, дали живот на толкова думи, които сега мълчат, защото аз говоря, претворявам в свръхнова. А дъха на ума ти, който чувствам по хартията, правя на стихия от метеори и тя едва погалва моите галактики. Доизмислям те не защото си малък, а защото силата и красотата на думите е твърде голяма. Ако красивата дума е единица мярка за вечност, позволи ми днес да ти подаря няколко безкрайности.
Безкрайност – единица мярка за миг. Но в този миг времето е спряло. Безвремие – единица мярка за любов: от началото на всичко, до нашето зачеване, са минали милиони безвремия. Любов – единица мярка за… (попълни празното пространство).
Не се тревожи, в душите ни няма празнини. Когато нощем заспивам с мисъл за теб, сърцето ми е пълно…
Мисъл преди сън… и сън преди мисъл. Вселената сънува себе си и така създава нас. Светлината мисли за себе си и така ни прави нещо повече от черни дупки на ентропията. На случайността. Животът може да е случаен, да го живееш – не е. Да го сънуваш – не е. Да го мислиш – не е. Мислите преди сън са последните искрици на разсъдъка ни, преди да заспим. Сънят – това е докосване до лудостта: по дефиниция, загуба на разсъдък; по смисъл, разкостване на ума, разчленяване на благоразумието, претворяване на всяко знание и незнание в неочакван смисъл и в безброй идеи. Идея – единица мярка за човек…
Мисъл преди сън… и сън преди мисъл. Кое е първото – хаосът или порядъкът? Лудостта или разсъдъкът? Мракът или светлината? Сънят или мисълта? Има ли първо… и кое ще е последното?... Питам теб, защото твоите галактики са като огледало на душата ми. Твоята свръхнова едва потрепва и чака да промълвиш – но млъкваш. Не си сигурен… Но и аз не съм. Дори целият порядък на всички вселени, дори целият разсъдък на света, дори цялата светлина и мисъл, не могат да дадат отговори на това. Но сънят може… и лудостта може… защото в тях няма грешно или вярно.
Истина, кое е истина? Този текст истински ли е, щом не мога да го докосна? Твоите очи-галактики истински ли са, щом не мога да ги видя? Умът ти от метеори истински ли е, щом не мога да го почувствам? Май забравихме за безграничността на въображението… в неговата реалност всичко въобразимо е истинско и възможно.
Сега аз съм по-истинска от всякога, именно защото съм в твоите мисли, в твоето въображение. Нощес може би ще ме сънуваш – тогава ще се чувствам още по-сбъдната!
Аз те мисля и те сънувам. Вечер, преди да заспя, си представям кой си, какъв си и какво ли мислиш за мен и моите думи. Ако те ти се струват красиви, подарила съм ти няколко вечности от себе си… и ти си ги умножил в ума и паметта си.
Мисъл преди сън… и сън преди мисъл. Самосъздаваме се и се рушим едновременно, ежесекундно. Самоизмисляме се и зачеркваме смисли. Преди да заспиш тази нощ, читателю, помисли си – искаш да се доизмислиш, както аз направих с теб и със себе си, или искаш да оставиш празно пространство на мястото на въображението си? Аз бих избрала първото, защото творчеството, под каквото и да е форма, е единица мярка за смисъл…
Многоточие – единица мярка за унес…
Писмо в бутилка
Автор: Александра Йосифова
Изпратено по вятъра писмо
Из храсталаците се движеше потайно нещо дребно и хитро. Черни очи наблюдаваха един скорец, кацнал на надвесило се над реката клонче. Край него профуча камъче и той стреснато пръхна с криле и полетя към по-високите клони на дървото. От храсталака се чу мърморене и се появи дребно дете с разрошена коса, цялата в трънки и клонки. Момчето опъна прашката и се прицели пак в птицата, ядосано се закани:
– Проклет сковранец, сега ще видиш ти какво те чака!
Тъкмо щеше да изстреля още едно камъче, но блещукане привлече вниманието му. Ловецът свали опънатата прашка и се загледа във водата. Нещо проблясваше от другата страна на реката и детето мигом забрави за скореца, който спокойно си почистваше перушината. Момчето хвърли прашката на земята и влезе в реката, внимателно правеше крачка след крачка. Свикнал беше да влиза в тази река, защото всяко лято се къпеше тук, а един път дори през зимата се осмели да я прекоси, за което си плати жестоко, защото цяла седмица лежа болен и изпи прекалено много гаден чай от лайка. Дребното дете стигна до бляскащото съкровище, но въодушевлението замря.
– Е, сериозно ли? – извика момчето. – Поредното мръсно шише! Дори не мога да го продам. А! Я виж тииии… тука има нещо!
Със стъклената бутилка в ръце, момчето бавно прекрачи реката и излезе на брега. Разгледа бутилката, която беше мръсна със зеленишкаво-кафяви петна, но вътре се виждаше парче хартия. Капачката беше здраво захваната, затова се наложи да бъдат приложени други методи (разбиване в камък, което дава безпогрешни и много бързи резултати). Момчето стана, изпъна гръб и с пръст във въздуха важно заяви:
– Днес цел на нашето занимание е да пръснем на парченца това шише и да разберем какво има вътре. Методите, които ще използваме, са разбиване у камък и избутване на стъклата с пръчка.
Със замах хвърли бутилката в един голям камък и стотици парченца се разхвърчаха по земята. Той хич не беше глупав и знаеше, че да стъпват по стъкла без обувки го могат само най-добрите циркови артисти, затова си намери дълга пръчка с която разбута стъкълцата и издърпа парчето хартия към себе си. Разгъна листа и го огледа от всички страни. Тук-там мастилото се беше поразмазало.
– Не знаех, че и по Струма се пращат писма в бутилка. Аз си мислех, че само морето го бива за тези неща.
Детето постави писмото на земята, надвеси се над него и с пръстче започна да следи редовете, както го беше научила неговата учителка.
13.04. 2019
Откъснах десет листа, написах по дума, намачках ги и един по един ги запратих в кошчето. Това е единадесети лист, а съм още в началото на писмото. Не се знае дали този ще се спаси от съдбата на предходните.
Нека да започнем от това, че ти пиша писмо, което здравият ми разум никога не би ти позволил да прочетеш, но душата ми иска да си излее всичките чувства и мечти, а ти си потърпевш - жертва на това цунами.
Всяка сутрин ставах призори и се разхождах в онези коридори, качвах се и слизах по множеството стълби, надниквах зад леко открехнатите врати. Правех се, че съм безгрижна и че очите ми радостно попиват красотата около мен, а те диреха нещо зад ъгъла. Търсеха Теб.
Ала тебе те нямаше - коридорите и стаите бяха празни, само сенки кръстосваха пространството. И така те търсех с години, но не защото не знаех къде си, а защото връхчетата на пръстите ми се вцепеняват при мисълта, че ще те видя пак. Затова се лутах в опит случайно да те зърна само за един отлитащ миг. И множество пъти съм си представяла как заставам срещу теб и ти се усмихвам до уши, а ти ми се радваш, че съществувам и че съм тук. В този момент щях да ти благодаря, че ме виждаш и че толкова време твоите думи все ме бутаха напред към живот. Милите ти думи светят като тънки свещи в храм, а аз ги пазя с шепи от коварните ветрове на омразата. Това ми е предостатъчно да се сгрея и да разцъфне пролет в моето сърце.
18.05.2023
Върнах се да допиша писмото. Много неща се стовариха на главата ми, а аз ходя като в сън. Дните идват и си отиват, аз съм в състояние на безвремие, което ми пречи да се трогна от загубата на отминалите години. Но да оставим това настрана - искам да знам как си Ти? Почиваш ли си вече? Още ли се тормозиш с онези нехранимайковци? Ще се радвам, ако продължаваш да упорстваш с тях и да не губиш тази инатлива доброта. Аз тая обич към тебе, защото ми подаде ръка и защото ми обеща, че ще бъдеш до мен. Знаеш ли, че си ужасно разсеяна личност? Ту забравяш за мен, ту се сещаш за мен, а после това се повтаря отново и отново. Ядосвам се, че не съм нахална и не те тормозя както си трябва, както ми казваше да правя. Гарантирам ти обаче, че тогава ще престана да бъда миловидно създание, защото ще ловувам и жадно ще изпивам всяка капка твое внимание.
Искам твоите очи да търсят моите, искам да ми се усмихваш нежно.
И последна молба - не ме забравяй!
P.S. Ще сложа това в бутилка и ще я дам на Струма, за да ти предаде моята обич и възхищение. Дано писмото ми да отпътува надалече и водите да го изхвърлят в твоите крака. Може да минат години, но знай, че и тогава ще си свят за мен.
Малкият ловец стигна бавно до края на писмото, но разбра почти всичко. Не разбра само някои трудни думи като „безвремие“, но ще ги запомни и през септември ще пита госпожата. Искаше му се той да предаде писмото на получателя, ала нямаше ни адрес, ни име. Минали са и много години, дали са още тук? Ако получателят е някъде далеч в ледената Антарктика, как писмото ще стигне до него, щом толкова много време се мотае по тая Струма?
В този момент бе направен труден избор, но момчето беше виждало как неговата майка изпраща глухарчени писъмца, затова той също щеше да използва куриерските услуги на ветровете. Сви писмото на четири и го прибра в джобчето на блузата си, взе прашката и тръгна бос по брега на реката. Ловецът стигна до високо дърво, което беше украсено с цветни ивици плат и започна да се изкачва по него чак докато не достигна малка платформа от сковани дъски между клоните, които откриваха гледка към селото. Седна и извади писмото, разгъна го и отново се загледа в него. Кимна одобрително с глава и започна да го къса на дребни парченца, докато цялото не стана на купчина хартийки. Момчето я взе в шепите си и се приближи до края на платформата.
– Незнайни получателю, изпращам ти това писмо, което години е пътувало по Струма и явно не е стигнало до теб. С вятъра ще полети високо и ще те намери, дори да си в Антарктика, Тибет или София. Само посмей да си забравил за автора на писмото, защото аз ще дойда и ще стане страшно, много добре ще ти припомня, да знаеш!
Изпълни доколкото можа дробовете си с въздух и издуха хартийките. Писмото се разнесе из гората, падна във водите на реката, полетя с вятъра към незнайни земи.
Може би едно парченце от това писмо в бутилка е достигнало до своя получател.
Това бяха текстовете на победителите от литературния конкурс на ОМС Перник. Надяваме се да са докоснали душите ви и да са ви дали зрънца за размисъл. Ще сме ви благодарни да ги споделите, за да може творчеството на българските младежи да достигне до повече хора. Благодарим ви! И помнете, вие сте важни!
Comments