Защо е важно да си прощаваме?

Автор: Стела Гъркова

Здравейте, мили читатели! Днес ще ви поговоря за силата на прошката и за това защо е важно да си прощаваме – както един на друг, така и на себе си.

Да простиш на някого истински означава на първо място да се освободиш от тежестта на нанесената обида, да пуснеш болката, която дълго си задържал вътре в себе си. А понякога – да пуснеш и човека, който по една или друга причина те е обидил.

В някои ситуации болката пречиства и отминава. Тя оформя личността, характера и изгражда хората, които сме. Друг път, вместо да затихва, тя се усилва и ни кара да се чувстваме немощни – сякаш някой е отрязал крилете, с които летим, или е забил нож в гърдите ни; сякаш нещо ни задушава, кара ни да плачем, да скърбим, да си задаваме въпроса „Защо?”… Е, аз ще ви кажа – защото всички ние сме способни както да обичаме, така и да нараняваме.

Да дадем прошка наистина не е лесно. Трудно е да загърбим старо приятелство или стара любов, особено когато знаем, че човекът отсреща осъзнава грешката си, но не се разкайва за нея; когато сме наясно, че вече не ни обича и не ни иска в живота си. Боли. Много. Но истината е, че прошката е необходима повече на самите нас, отколкото на хората, които ни нараняват.

Тези моменти са неизбежна част от нашия живот. Затова трябва да се научим да приемаме болката като нещо, което ни прави по-силни и което е довело до оформянето на хората, които сме днес. Нужно е обаче и да знаем кога и доколко да щадим себе си. А това значи да простим – да пуснем болката, за да се освободим от нейната тежест и да можем отново да си позволим да бъдем щастливи. Ако не го направим, рискуваме да пропуснем всички онези хубави моменти, които ни предстоят в бъдеще, обвинявайки се за това, което ни се е случило, и страдайки за нещо, което невинаги зависи от нас.

Лично аз си мислех, че прощавам лесно и мога да простя всичко, понеже съм изключително добросърдечен човек, който все още вярва в доброто у хората и винаги им дава втори шанс, надявайки се, че те ще се променят. След това им давам трети шанс, четвърти, пети… Осъзнах обаче, че и аз имам своя лимит – на шансове, на прошка, на чувства, болка, сълзи, и думи, необходими за написването на едно прочувствено стихотворение – стихотворение, в което да побера всичките разочарования, които съм изпитала през тези цели двадесет и две години от моя живот… Е, не мога да ги събера в един единствен стих, нито да прощавам на всяка цена, правейки се, че не забелязвам нещо нередно или премълчавайки, че съм ранима. Понякога, за да простим, са нужни малко повече време, малко повече сълзи, малко повече кураж. И ако ние самите не си дадем този кураж, няма кой да ни го даде. Ако ние самите не прощаваме на хората, които обичаме (макар и да ни отнема време и невинаги да сме длъжни да го правим), на нас също няма да ни бъде простено.

Защото прошката е един безкраен процес на взаимодействие между нас и нашите близки – или умеем да прощаваме и да получаваме същото в замяна, или се затваряме в себе си и се виним за лошите неща, които ни се случват, без да си даваме сметка, че в живота си трябва да имаме баланс; че ако не знаем какво е душевна болка, то няма да познаваме и радостта.

Да простиш означава да пораснеш и да носиш в себе си онова чувство на свобода, което само прошката може да ти даде. Най-трудно обаче е да простиш на себе си и да приемеш, че невинаги вината е твоя. Понякога нито ние, нито близките ни сме причината за края на отношенията ни – просто обстоятелствата са такива, че всеки поема в различна посока, всеки има различни интереси и цели.

Прости си. Направи го, защото го заслужаваш. Заслужаваш да бъдеш щастлив и свободен, без да носиш излишен товар на плещите си. Заслужаваш любов – такава, каквато даваш и на останалите хора около себе си.

Аз ти прощавам! Обичай се!