Текст: Иван Иванов
Името Александър Коцев Вутов /Вутимски/ не е толкова познато сред нас, но то е може би е най-яркият пример за поколението поети, творило през четиридесетте години на XX век – времето на великата отечествена война 1939-1945 година. Разделно и противоречиво време на сблъсък на идеали, светогледи и творчески противоречия. Точно хора като Вутимски успяват да изградят свой начин на писане в епохата, в която все повече и повече навлиза неизбежно новото течение – социалистически реализъм.
Вутимски е роден през 1919 година в град Своге. Още от крехка възраст животът му поднася горчиви плодове. Родителите му, както и голяма част от братята и сестрите му, загиват покосени от “жълтата гостенка”*. Така той заживява в столицата – София. Там завършва Първа мъжка гимназия, а след това записва и специалността класическа филология в СУ “Климент Охридски”. В столицата живее при сестра си Надежда, която също умира млада. И така се оказва в сиропиталище. Там живее около две години. След това заживява при единствено оцелелия си брат – Кирил. През така крехката си възраст той успява да ни остави обемно творчество и да бъде сътрудник в списание “Златорогъ”.
Творчеството на Вутимски е широкомащабно. То засяга едни от най- екзистенциалните теми, които вълнуват човека от векове. Ето и няколко примерни теми: обществено-политически живот, Европа-хищница, любов-вечерен спомен, природа – На Ашиклар**. В неговото творчество се открояват и мотиви за безмълвието, вечното движение, спомена и синият цвят.
Любимо негово стихотворение е „На Ашиклар“. То разкрива на читателя една спокойна природна картина, в която изпъкват почти всички нейни елементи. Интересно е да се отбележи, че в него ще открием мотива за човека, който е нищожен пред природата, и града, който не е в опозиция на природата (както обикновено е описван винаги след индустриалната революция). Ето го и него:
Безмълвно върховете потъмняват.
И прилепите в полумрака лек
над тъмните дървета прелетяват.
А долу е спокойното поле.
В гърдите ми нахлува тишината
и пролетната кротост на луната,
поела бавно пътя на небето.
Обичам този час. -
Преди да падне вечерта,
преди нощта
да приюти
тревите и дърветата.
Луната там в покой и здрач възлезнала.
Далечният, замислен хоризонт.
Природата мълчи.
Следата на човека е изчезнала.
Следата на човека не личи.
О, в този час на тишината
стрехите на безмълвното градче,
сред здрачното поле,
се сливат бавно в сянката на небесата...
А. К. Вутимски заслужава да бъде помнен. За крехките си 24 години той оставя след себе си няколко поетични цикъла, есета, разкази и повест.
*„жълтата гостенка“ –туберкулоза
**Ашиклар – село в Ениджевардарска каза на Османската империя в началото на XX век
Източници:
Кунчев, Божидар. Александър Вутимски представен от Божидар Кунчев. Просвета. Поредица – Личен избор. ISBN 9789540121918
Вутимски, Александър. Опушената спирка (2008). Верен.
Много интересна статия! 😁