Автор: Далиа Давидкова
Внимание: Това не е статия относно как да постигнем вътрешен мир. Аз не съм учител, а ученик точно като вас. Не мога да ви посоча верния път, защото той е различен за всеки. Вие трябва да намерите своя и да го извървите. Докато четете това, сами можете да достигате до прозрения, битки, победи и заключения, а аз само дискутирам темата. Приемете ме като коментатор, който насърчава дискусията, на когото можете да натиснете копчето за изключване във всеки един момент. Не съм водещ, който ще ви даде отговорите, защото няма правилно и грешно. Има само най-правилното, доброто и целесъобразното решение, което вие сами сте взели и ще вземете с информацията, която сте имали и имате към момента.
Спокойствието не са минутите на тишина в главата ни. Не е, когато мислите ни са притихнали в ъгъла, а когато настъпи мирът. Той е нещо много повече от това да заглушим вътрешния си глас, шизофренично да го надвикаме, или горещо да му се помолим да спре да крещи в мислите ни.
Вътрешният мир е трудно постижим и изключително крехък. Тук няма спор. Спокойствието може би идва, когато в самите нас настъпи вътрешен покой. Това е моментът, когато вървиш по заснежения тротоар, пръстите ти са измръзнали, но въпреки това се чувстваш добре в кожата си. Това е, когато спокойно пиеш кафето си сутрин и се чувстваш добре със себе си. Наслаждаваш се на собствената си компания, на спокойствието и тишината в първите минути на деня преди шумотевицата да те повлече във въртопа на забързания живот.
Но скъпи читатели, не съм тук да давам съвети как да живеете, как да изградите здравословна връзка със себе си или направо: „как да постигнем мир в три до пет лесни стъпки”. Абсолютно НЕ! Това са неща, които всеки сам трябва да направи, да извоюва, да постигне, когато е готов.
Някъде между жълтото и зеленото на светофара един ден може би ще усетите, че ви е добре със самите вас, че се чувствате комфортно в кожата си, с душата си, че вътрешният ви глас (а дано е само един, че нямам диплома по психология) не крещи ужасено. Някъде между прехвърчането на снежинките, между първата и втората глътка кафе ще се почувствате уютно и спокойно въпреки тревогите, минусовите температури и шума от клаксоните на автомобилите.
Няма мир без война, но без безредиците не бихме оценили тишината и хармонията. Бих ви излъгала, че вярвам в перманентното спокойствие. Всъщност може би трябва да ви успокоя, че няма вечно спокойствие. Има дни, когато не се чувстваме добре, не искаме да станем от леглото, нуждаем се само от чаша кафе или отказваме да общуваме с хора, обаче да обърнем внимание на животинки не се отказва, защото те са терапевти с лапи! Ако кучето ни иска да си поиграем – ставаме и му обръщаме внимание! Да се чувстваме зле понякога е напълно в реда на нещата. Да сме емоционално уморени не е нещо, от което да се срамуваме. Случва се да нямаме сили. Утре ще сме по-добре.
След такива дни се възстановяваме бавно и постепенно. Премисляме и претегляме. Правим изводи, експериментираме в мислите си и решаваме. Никой не поправя здравото, а счупеното. Всички понякога сме леко – средно – много счупени – повредени – разкъсани. Хвърляме джинджифиловото човече на пода и то е на части, само че после решаваме пак да го сглобим. В процеса губим някоя част и правим нова. Накрая може да му липсват глава, крак, сърчице или копче, но и това си е в реда на нещата.
Мирът не идва, когато всичко ни е наред (макар да не изключвам тази хипотеза), а когато всичко не е наред. Да изберем вътрешното спокойствие означава думите, мислите, делата, разбиранията ни да са в синхрон и с всяка своя малка стъпка да залепваме парчетата от джинджифиловото си човече, без да чупим чуждото, без да пречупваме друг човек по пътя си. Отсрещният може би също се опитва да сглоби своето джинджифилово човече и макар да изглежда сравнително цяло може неговото да е на по-дребни парчета и от нашето.
Никога не забравяйте да потърсите парчето сърчице – край него се лепят всички останали части.
Comentarios