Текст: Рада Вазова
По романа ,,Левски“ на Яна Язова
Плесен пъпли из устата на едно българско леке. Е, или поне изглежда такова в очите на народните, а в османските … О, в османските очи, Иванчо Хаджипенчович е почти велик везир. Изречената от него горчивина се побира само в една лаконична присъда – присъдата „бодлива клупна[1] огърлица“ да се увие около една стройна гуша, покрита с руси къдри. ,,Обесете го!“ – мръснишки отсъди позорника. Пламтящите океанско сини очи се изцъклят и погасват, заедно с цялата му жизненост, младост и достолепие. Света София агонично съзерцава и ридае за смъртта на най-достойния български син.
Така бих го завършила – романа ,,Левски“! Със същата доза погнуса от последното предателство на Дякона и със същата доза погнуса ще ви разкажа и за останалите.
Яна Язова оставя края на историческия си роман отворен. Свободен за интерпретации, навярно всеки приютява за себе си най-вярната и ,,логична“ такава. За сметка на това, с изкусното ѝ слово, успява да ни преведе през целия прашасал[2] път на желанието за свобода и описва всеки един остър камък, който наранява нозете на националните ни бойци. Не, наранява – пронизва и не просто каквито и да са камъни, ами щикове – щик[3] е мъстта, бръснач е лакомията.
Опсидианено[4] черни, два мускулесто лоени бивола, мятат главите си, блъскат обраслите си тела учeстено едни в други, побесняват от срах. Причината за безумната лудост на примитивните ,,гвардейци“ се дължи на една разбойническа чета – мъжете на Димитър Общи. Той ги повежда на забранена и крайно рискована мисия. Комитетите имат нужда от пари, оръжията са поръчани и ,,хилядо хиляди” иглянки пушки стоят на границата, чакат да бъдат откупeни.
Левски категорично заявява, неколкократно, че парите ще се съберат ,,от българи за в българско“. На този девиз лежи и отказът му към молбата на неговия помощник Димитър Общи в Орханийско и Тетевенско, да обере турската хазна. Дяконът знае, че подобно грандиозно дело ще подтикне османлиите да заловят на всяка цена извършителите му. Подир това, подложени на зверства и страдания, българите издават революционния си замисъл.
Независимо от забраната, сътрудникът му поема на път с четата си през Арабаконак. Поради егоманския си манталитет, неук и самонадеян, той безочливо се смята за по-високопоставен от всеки друг, дори и от Дякона. Осквернявайки падишахското злато, той и четата му остават незабелязани. Единствената им съпротива са две рогати животни, за които е впрегната колата със съкровището.
Предсказанието на Левски обаче го застига. Турска шпионска сган, плъзва из градовете и селата в района. Навред – измъчвани семейства, кръвопролития и страх. Димитър Общи го упрекват и с твърда ръка го изпъждат от подвластните му земи. Разярените четници, търпят надменната му фигура през всички тези години, само подир дето Левски го заставя за техен водач. Стават и съучастници в дело, против волята на все обичния Дякон. Прокуден, Общи се моли за живота си, но на лицето му се изписва специфична усмивка, със същия този егомански привкус, прозиращ замисъл за отмъщение.
Залавят го! Понечил да започне разпита, Кезим Бей е прекъснат от заложника си. Саждиви думици се леят от напуканата му мерзавска уста. Димитър разкрива на турчина всичко, което знае относно приготовленията за революцията.
Намеренията му не спират само до тези злощастни слова. В съда в София, чрез откраднати комитетски книжа, сред които и снимки, Общи разяснява на врага кои са хората на извехтелите фотографии, а навярно, ако неграмотността му не го възпира, би прочел и написаното. Димитър Пъшков и Марин Поплуканов – главни комити в Ловченския комитет ги заточват на смърт и още хиляди народни споделят съдбата им. Разлиствайки страниците на дефтерите[5], разследващият попада на една последна снимка, почти сраснала се с тънката хартия.
Димитър хлъцва – снимката на Апостола, забранена за отпечатване и разпространяване из комитетите, седи пред очите му. Идентифицира го – това за турците е ,,неуловимият“. Портретът му се разнася из цяла България, а под него е написана цена – на петдесетхиляди гроша се оценява главата му.
Отвсякъде в ръцете на светия човек се спускат писма, гласящи ,,Бягай дяконе, дорде не са те заловили“. Дяконът не се оттегля току така. Неговото дело трябва да бъде завещано. Обикаля всички комитети, посочва Стара Загора за нов център на комитетската мрежа. Дава навред инструкции и напомня, че уставът трябва да се спазва.
Скитничеството из родината му е към края си, само една спонтанно възникнала тревога му пречи да премине Дунава. Застигнат от вестоносец, с тревожно писмо край Татар Пазарджик, намеренията му да прекоси реката още тази вечер се осуетяват. Семейство Хашнови, които съхраняват ловченския архив, разказват, че под вратницата[6] им се плъзгат лъжливи писма. Уж, с неговия почерк, изказ и подпис, но в заключение ги призовават да занесат конкретни части от словата в някоя си колиба, а другите нареждат да бъдат изпепелени. Семейството, обаче знае за апостолската емиграция и търси отговор къде да скрие книжата от подмолните ръце на тормозещия ги предател – който и да е той.
Поп Кръстьо е отговорът. Същият този свещеник, който се възмущава от варварската благородност на освобождението и развива един нискочестотен страх от властта на неуловимия. Левски не допуска от грамотните, учените нарушения на бунтовническия закон, те го разбират и могат да го тълкуват, за разлика от малцинството. При техни провинения се наказва по-строго и безкомпромисно. Така, друг духовник с неговия сан се спомина. Припознавайки се в мъртвешката фигура Поп Кръстьо, вече не разчита и не вярва на Водача.
Главните комити в Ловешко – всички ги залавят. Как и защо, само брадясалият и огромен ,,въз дебел“ председател на вече бившия централен комитет не го залавят. И как тромавата му фигура не е настанена в Диарбекир или под някоя надгробна плоча? Кой друг познава в такива детайли ,,синеокия“ изказ на Левски – подписа, почерка – няма кой друг да е – той, един от най-приближените, той Поп Кръстьо –навярно предателят!
Спуснато було, задушлива тъмнина, турчин с престари и износени одежди, мръсно винен фес, възседнал кон, постлан с красиво ново седло. До прошляка се присламчва друг силует – придружителят. Така двамата вървят към хана в Къкрина. Буца, приседнала в гушата на Дякона го съпътства през цялото време. Той знае, че тази вечер може да се прости с дъха си, но делото – то трябва да бъде довършено. Тишината и спокойствието означават само едно за Левски – угроза[7]. Сините му ,,бисери“ са всичко и азбука и компас и плам …
*Следващи материали от рубриката за Яна Язова очаквайте идните месеци*
[1] Преобразувано от думата ,,клуп“ - вид възел с колелце, който може да се затегне от тежестта на завързания предмет и се използва при обесване; примка. [2] Покрит с прах. [3] Подобно на нож, хладно оръжие, което се поставя на върха на пушка. [4] Преобразувано от думата ,,обсидиан“- вулканично стъкло, с наситено черен цвят. [5] Дефтер - термин, който се употребява за означение на голяма книга или някакъв опис или регистър от епохата на османското владичество. [6] Диалектна форма на думата ,,врата“. [7]Заплаха, опасност.
Comments